Master Mimi и необлеченият спомен

MM реши да подреди гардероба си... решение, което се взима трудно и рядко, понеже изискваше сериозна липса на мързел и огромно количество време. А и всички дрехи на ММ си имаха истории, които те винаги държаха да напомнят.

Всяка рокля помнеше всеки път, в който е била обличана, точно с какво е била комбинирана и кого е срещнала. Пазеше някъде сред безбройните миризми в съзнанието си аромата на всяка среща, като комбинации от парфюми, цигарен дим, абсент, кафе с мед и вкус на шоколад.

Както ги сгъваше и нареждаше попадна на роклята на сини петна, с която обичаше да се разхожда по покриви, да говори с облаци и да събужда заспали пясъчни дюни. Миришеше на море, на южен вятър и на събудени бури. Миришеше на лято, на свян, на пошли мисли и на разочарование. ММ я сложи на закачалка и я подреди до останалите.

След няколко тениски се показа онази лилавата и като всяко лилаво нещо тя ухаеше на тайни. Това беше най-детския и невинно изглеждащ тишърт, което се оказа идеално прикритие за грешките, които криеше. Те бяха направени преди месеци, в една студена пролетна сутрин в покрита със сребрист сняг стая, където три пъти годишно се срещаха сезоните, за да решават спорове, да правят планове, просто да говорят или пък за утеха. След това всеки тръгваше по пътя си с мечти, надежди, разочарования, болка и усмивки.

Дойде ред на зелената рокля. Онази, която беше създадена за разходки в трева. Тя често променяше формата си, различните й трансформации бяха документирани и се пазеха тайно в нечии електронни спомени. Тя събираше комплименти, дали от куртоазия или пък от похот. Тя умееше да прозира, разказва приказки или да рисува такива.

От някъде изскочиха панталоните не цветя. ММ бързо ги скри обратно при пеперудената блуза. Те бяха заточени в скрина с наказаните вещи, защото говореха много, показваха много и предизвикваха не напълно желани реакции.

След часове подреждане със запушен нос, затворени очи и тапи в ушите, за да не прихване нито една емоция, ММ достигна до нея - малка, тясна, прекрасна, черна. Това беше първата й дреха направена за създаването на конкретен спомен. Предварително бяха закодирани в нея миризми, вкусове и чувства. Може би заради цялата предопределеност, която носеше, ММ се страхуваше от нея. За това във вечерта на спомена тя не я облече и не излезе...

ММ прибра и последния чорап, затвори вратата на кутията със спомени и легна в студения хамак. Краката й бяха ледени, но тя прогони снежните пеперуди, които се опитваха да спуснат върху нея одеало изтъкано от падащи звезди. Остави студа да я обгърне с надеждата, че така може би ще се научи на забрава...

и заспа...

Master Мimi и времето от пепел

Времето полудя, този път не астрономическото. ММ се разстрои, понеже то обеща бури, вълнения, ветрове и много пясък, а й донесе пепел, тъмнина, тишина и безброй неизживени спомени... Нямаше магия, нямаше шоколад, музика и откраднати сънища. Имаше само една принцеса, която не просто избяга точно в 12 часа от бала, тя изобщо не се появи, знаейки, че той няма да я чака.

Не остави стъклена пантофка, а съобщение от невъзможни желания за среща, пренесено от мъничка вълничка, което се разби в матовото му съзнание и изчезна. Съзнанието му започна да се лута, да се върти, но той така и не успя да намери отговора. Пясъчният човек нямаше проблеми с лицемерието, лъжите и игрите, но нея не искаше да лъже, за това често просто не отговаряше.

Тя не го познаваше изобщо, не знаеше той защо, как, кога, с кого, с коя, какво, къде и колко, но знаеше, че когато той я видеше прекратяваше намусения си ход и се усмихваше. Знаеше, че е сам, че не е щастлив, но и че щастието му не зависи от нея.

ММ се отсърди на времето след милото съобщение от една начинаеща мимонка:

"Мимииии, мило дете!! Няма да ти казвам, че той не заслужава и секунда тъга в твоята петък вечер!! Усмихни се, млада госпожице, всичко е пред теб!! Love&hugs"

и мисълта, че добрата й приятелка, съдбата, винаги намираше начин да ги срещне, когато трябва и когато не. Вероятно времето на тази среща още не беше дошло...

Walk

По пинцип не обичам поезия, но днес музикантите в подлеза на Сердика пееха "Обич за обич", а това ми е едно от двете любими неща. Другото е "Пътека".

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Master Mimi и малката магия от черен шоколад за пясъчни сънища

ММ се катереше по стълбите на голям дъб към втория етаж, където трябваше да срещне две малки феи, от които да си вземе една специална магия. През цялото време по пътя нагоре се мъчеше да си спомни имената им, за нейн късмет те бяха написани с букви от захаросан мед върху входната врата.

Вратата беше от вечно топящ се лед, а звънецът - огромна камбана, която издаваше звуци от ягодова сметана, който нежно целуваха слуха.

ММ разклати камбаната и на вратата се появи първата фея. Беше нещо средно между пчела и кръстницата на Пепеляшка, може би защото й беше пета братовчедка, кой знае. След секунди се появи и другото същество. Малко особено, напомнящо на есен, но и на пролет, беше трудно да се определи - покрито с листа и цъфтящи цветове, то гледаше като котка и говореше като мишле.

Двете феи поканиха ММ в сърцевината на дървото, където с чаша разтопен карамел с много лед тя разгледа всички магии една по една. Имаше розови, от череши, от морски бриз, такива с аромат на кафе и други с вкус на портокал и форма на захарно кристалче. ММ се рови с часове, докато изведнъж пред нея не се появи малка дървена кутийка от пясък с надпис "Малка магия от черен шоколад за пясъчни сънища". Още щом я съзря, ММ разбра, че е тя. Отвори кутийката и малката магия я обгърна и плътно полепна по нея. Цялото помещение започна да ухае на шоколад и портокали. Тя я свали и се усмихна.

Веднага й я опаковаха, защото нямаше време. Ветровете се засилваха, бурята наближаваше, скоро той щеше да пристигне с пясъчния залез и тя трябваше да открадне съня му.

Хубав уикенд!

Няма по-хубав звук за слушалките ти, докато се придвижваш от някоя студена част до друга мрачна част на бетонната София. Идеална е да те изолира от шума на автомобилите и тракането на трамваите. Града изглежда различно, когато не го чуваш. Увий се с дебел и мек шал, сложи си слушалките в ушите, ръцете в джобовете и ведрата физиономия на лицето и да се разходим.

Ще те чакам в 16:00 на пейките пред ЦУМ...

толкова други

Има песни, които те карат да танцуваш.
Има песни, които те карат да запееш.
Има песни, които те дразнят.
Има песни, от които направо те заболява глава.
Има песни, които те натъжават.
Има песни, от които всичко ти минава.
Има песни, които те събуждат.
Има песни, които те приспиват.
Има песни, които те забавляват.
Има песни, от които ти се гади.
Има песни, които те карат да се замислиш.
Има песни за бира.
Има песни за мохито.
Има песни за Smirnoff Ice.
Има песни за вино.
Има песни за твоята стая.
Има песни за прилепнали, къси дрехи.
Има песни за цветни дрехи.
Има песни за Adidas.
Има песни за изсухлени панталони.
Има песни, които много искаш да имаш.
Има песни, които те карат да сънуваш.
Има песни, които са трудни за намиране.
Има песни за разходка в дъждовен ден.
Има песни, които имат смисъл.
Има песни, които ти обръщат света.
и толкова други..
но най-хубавите песни са тези, които те връщат назад във времето... независимо дали те карат да се усмихнеш или всеки следващ път разбиват сърцето ти.

Видях те!

Видях те! Ей сега, току що те видях.

Видях те и вчера, но и ти ме видя и се скри.

Видях те и в зелено, и с "въпросче", и докато липсваш те видях.

По нов начин те видях.

Видях те сам и с други.

Видях те на снимки. На живо отдавна не съм.

И сега те виждам и знам, че и ти ме виждаш.

Но защо не мърдаш, защо стоиш?

Какво чакаш? Хайде, бързо скрий се преди да усетим ...!

Мaster Mimi и лимонадата

В една топла октомврийска нощ ММ се разхождаше през галактиката от спомени, разположена почти до самия седми център на вселената, и си мислеше за пустини. Пясъчният човек отново бе намерил начин да напомни за себе си чрез редица предмети, палитра цветове и петолиние звуци, които се изсипаха почти изведнъж в съня й миналата вечер. Той ги беше изпратил без бележка, послание, надпис, само с аромат на мента и вкус на абсент.
Тази негова самоувереност я дразнеше, побъркваше я мисълта, че на него просто не му пука. И въпреки че отдавна те не споделяха една и съща вселена, ММ се чудеше:::
Кога ТОЙ ще се превърне в ОНЗИ? Как да изпълни това свое решение и къде да скрие всички спомени?
Защото не се изправяше пред тази ситуация за първи път и не за първи път искаше да забрави, но ММ обичаше пустинята, харесваше допира на нажежен пясък, сушата и топлината, очакването, че зад всеки хълм, той ще се издигне от песъчинките и ще се огледа намусено, ще я съзре, ще се усмихне и ще пият лимонада...

Мaster Mimi и случайностите

- Пак ли щеше да се направиш, че не ме виждаш?

- Не, нямах никакво намерение.

- Радвам се. Все пак днес е денят, в който най-накрая трябваше да се запознаем.

- :), наистина ли?

- Разбира се! Защо иначе мислиш, че точно сега минавам от тук? ;]

- Мислих, че е случайно...

- :D! О, принцесо, случайността е за зле информираните.

- :O, какви са ти източниците? Да не би съдбата да ти диктува по телефона. :P

- Аз сам си пиша съдбата. 8-) Може да те науча и теб някой ден.

- Не, благодаря! Предпочитам да си вярвам в случайности! -

каза ММ на странника, който рисуваше бухали върху черен шоколад, разчиташе разтопени карамелени знаци и никога не казваше повече от десет изречения в един разговор. Не беше любимия и събеседник, но разбираше от музика и й напомняше на Дядо Коледа, a той беше любимия й герой.