.. и там, на върха на кривия хълм ужасното чудовище срещна малкото дете. Детето вдигна големите си очи към него, обходи с тях всяка гънка на лицето му и прошепна с мек глас "Помощ.. Моля те, пази ме от чудовището, изглеждаш голям и силен.. Изгубих се и ме е страх. Моля те, пази ме!"
От този ден нататък те станаха най-близки приятели. Чудовището пазеше страхливото дете от целия жесток свят, както пазеше перата по корема си. Детето порасна под крилото му, докато обикаляха света с чанта пълна с мечти и джоб с неизпълнени обещания. Заедно си измисляха животи, прекрояваха съдби и създаваха истории. Доверяваха си най-съкровените страхове и тайни. А понякога с дни просто мълчаха, дишайки другия и това им стигаше. И така, докато един ден..
Детето порасна и историите на чудовището му дотегнаха. То реши, че е готово да опознае света само. Тръгна и години наред се лута сред зловещ вятър, завистлив сняг и много омагьосан прах.
Един ден изчака да завали и се покатери по кривия хълм разплакано, защото в дъжда сълзите не си личаха. Чудовището стоеше там само и пръскаше лава към малък град в дъното на долината. Детето вдигна глава към него и го погледна с големите си очи шепнейки "помощ". Чудовището дори не се обърна към него.
Мина малко време и то пророни една сълза, само една, като че ли огънят бе изпарил всичката вода в тялото му.
Зелено
До Мишо
Ами, за да ти отговоря ще започна от деня преди вчера.
Събудих се в един прекрасен слънчев петък, който още от 7:00 обещаваше да е вълшебен. Облякох се уютно и тръгнах за работа. Тогава именно грейна зеленото в очите ми. Не, не очите ми не са зелени и не, не нося зелени лещи, и твърдо не, не съм пушила и приемала нищо.
Първо видях едно момиче с наситено зелен бретон, малко странно, но след това видях и едно нормално, дори скучно облечено момче с ярко зелена лента за коса. Да, стряскащо. След миг всички около мен се оказаха със зелени пуловери, зелени връзки, зелени ципове, зелени панталони, зелени обувки, зелени шапки. Всички пиеха от зелени чаши, всички светофари светеха в зелено, дори заредихме бензин от "Еco", което пак би могъл да свържеш със зеленото.. Беше толкова зелено.
След работа, излязох с А., с която дръпнахме два тигела по Витошка, докато си изям киселото мляко, след това се насочихме към Ректората, уж да се прибираме, но някъде по средата на пътя решихме, че най-подходящото място да се изпишкаме е новият мол. Ето защо пеша се насочихме към него. По пътя аз се мъчих да си спомня една наша песен, а тя ми обясняваше колко фалшиво пея.
В този мол имаше тооооооооолкова хора и тоалетните са тооооолкова гадни.. Няма значение, не прекарахме повече от 7 минути вътре и излязохме бързо. От там понеже не знаехме какво да правим, а времето беше хубаво, нощта тъмна и светофарите зелени, се насочихме към Плиска. Естествено не знаехме, че е тооолкова далече, но А. имаше да изгаря една пица, а аз - две кисели млека и 3 моркова, така че повървяхме. През целия път си говорихме на олигофренски английски.. липсваше ми тази А., радвам се на дългата ни walk together!
Като за капак на хубавата вечер се обади Е., с която не се бях виждала от около 3 месеца и така ми липсваше. Заедно с тях и с В., и Г. отидохме да пием топли напитки и да ядем картофките на Г., но тя нямаше много против.
Накрая се приспах с Julie и Julia, който успях да изгледам на третия опит!
Това беше деня преди вчера, колкото до вчера.. това е тъпа история, ще ти я разкажа по-късно..
Хартиени самолетчета
Искам да ми мине всичко. Всяка мисъл и чувство, и спомен да отлетят като хартиените самолетчета, които хвърляхме през терасата като деца. Искам някой да поправи бравата на вратата на малката стая, в която са заключени големите ми мечти. Тогава ще я отключа с ключа, който виси от врата ми и ще ги пусна всичките да се осъществяват.
Мечтая за пространство. С колкото повече хора се срещам, толкова по-тесен става светът ми. Нямам място за мен, за вещите в главата ми, за теб..
Имах кофти ден вътре в мен. Вчера всичко по пътя ми светеше в зелено, имам предвид и буквално. Днес единственото зелено нещо беше кутийката от бира, с която ме замери циганчето в автобуса. В тези дни мразя да съм сама, но още по-трудно ми да имам някого наоколо.
Знаеш ли, че най-често използваната дума в моите статуси в лицевата книга е "Да", странно, защото на ум и на глас най-често употребявам "не знам". Не знам всичко, което искам да знам и понякога тази липса на знание се сблъска с мечтите или страховете ми. И в двата случая резултата е страшен.
ЛипсВа ми човекът, който винаги вярваше в мен. Онзи, който винаги ми прикриваше глупостите и обещаваше, че всяка грешка е поправима. Липсва ми човекът, който никога не ми каза "още си малка", "не е твоя работа", "не разбираш", "това не е за теб" и "летиш в облаците". Този човек вярваше, че мястото ми е именно там, на високото и държеше да го знам. Липсва ми човекът, за когото винаги имаше начин и който винаги имаше време..
Най-силният човек, който съм срещала.. Иска ми се и аз да съм..
Мечтая за пространство. С колкото повече хора се срещам, толкова по-тесен става светът ми. Нямам място за мен, за вещите в главата ми, за теб..
Имах кофти ден вътре в мен. Вчера всичко по пътя ми светеше в зелено, имам предвид и буквално. Днес единственото зелено нещо беше кутийката от бира, с която ме замери циганчето в автобуса. В тези дни мразя да съм сама, но още по-трудно ми да имам някого наоколо.
Знаеш ли, че най-често използваната дума в моите статуси в лицевата книга е "Да", странно, защото на ум и на глас най-често употребявам "не знам". Не знам всичко, което искам да знам и понякога тази липса на знание се сблъска с мечтите или страховете ми. И в двата случая резултата е страшен.
ЛипсВа ми човекът, който винаги вярваше в мен. Онзи, който винаги ми прикриваше глупостите и обещаваше, че всяка грешка е поправима. Липсва ми човекът, който никога не ми каза "още си малка", "не е твоя работа", "не разбираш", "това не е за теб" и "летиш в облаците". Този човек вярваше, че мястото ми е именно там, на високото и държеше да го знам. Липсва ми човекът, за когото винаги имаше начин и който винаги имаше време..
Най-силният човек, който съм срещала.. Иска ми се и аз да съм..
маГия
Мисля си..
.. колко е хубаво на път за работа сутрин. Как всеки бърза на някъде, но не изнервено, а по-скоро устремено и някак спокойно. Все още никой не е развалил ничии ден и все още всичко запланувано има шанс да се получи. А най-хубавото е, колко мило и сладко слънцето се събужда усмихнато и пожелава Хубав ден.
.. изгубих си "добро утро"-то. Ако някой го види да му каже, че съм обидена, нищо, че е заето и уморено!
.. дали слагат нещо в донатите "Моцарт", защото полудявам по тях и скоро ще ми проличи?
.. няма ли да свършва този месец, имам да си наваксвам едно лято.
.. от утре!
.. да си разходя ума някъде на широко. Трябват ми нови мисли и нови навици, и нови вдъхновения, и нови събеседници, и нови вещи, и нови хобита, и нови..
.. че не знам какво става с мен, но нещо ми е хубаво и чак прекрасно, просто така.
.. колко дълго живеят калинките?
.. аз съм като пясъчен замък, не ме отвявай!
.. че мразя изненади, но днес би бил ужасяващо скучен ден, ако не ми направиш поне една дори и малка изненада, а ако има и настърган шоколад отгоре, би било вълшебно.
Омагьосай ме!
.. колко е хубаво на път за работа сутрин. Как всеки бърза на някъде, но не изнервено, а по-скоро устремено и някак спокойно. Все още никой не е развалил ничии ден и все още всичко запланувано има шанс да се получи. А най-хубавото е, колко мило и сладко слънцето се събужда усмихнато и пожелава Хубав ден.
.. изгубих си "добро утро"-то. Ако някой го види да му каже, че съм обидена, нищо, че е заето и уморено!
.. дали слагат нещо в донатите "Моцарт", защото полудявам по тях и скоро ще ми проличи?
.. няма ли да свършва този месец, имам да си наваксвам едно лято.
.. от утре!
.. да си разходя ума някъде на широко. Трябват ми нови мисли и нови навици, и нови вдъхновения, и нови събеседници, и нови вещи, и нови хобита, и нови..
.. че не знам какво става с мен, но нещо ми е хубаво и чак прекрасно, просто така.
.. колко дълго живеят калинките?
.. аз съм като пясъчен замък, не ме отвявай!
.. че мразя изненади, но днес би бил ужасяващо скучен ден, ако не ми направиш поне една дори и малка изненада, а ако има и настърган шоколад отгоре, би било вълшебно.
Омагьосай ме!
Master Mimi и Rock'n'Roll
" Ти си този, който не си вдига телефона и ти си този, който не отговаря обратно на съобщения. Ти си този, който гледа студено и студено отминава, но знаеш ли, зимата свърши.
Местя се на юг. Там няма да имам обхват, няма други мрежи освен рибарските, а пощенските гълъби не долитат толкова далече.
Така че пести силите си, както до сега и не ме търси.
Това е от мен.
До скоро и се усмихвай, имаш хубава усмивка! "
написа ММ в малко писмо, закачи го за лилава пеперуда и я пусна по толите въздушни течения към Земята. След това усили термометъра и се отпусна на хамака от лилии с блажена усмивка.
Когато след часове се събуди, времето беше топло, пеперудите пееха, а цветята си разказваха вълшебни истории. Ухаеше на пясък, но ММ бе запушила всички отвори и затвори на двореца, така че той не можеше да дойде неканен, въпреки че в този момент освен неканен, беше и леко нежелан (в добрия смисъл на думата).
Е, може би, ако погъделичкаше леко егото й, ако й донесеше поничка или просто й подареше калинка, щеше да я омилостиви. Може би..
Кой знае? Знаем само, че щеше да кръсти калинката Rock'n'Roll.
Местя се на юг. Там няма да имам обхват, няма други мрежи освен рибарските, а пощенските гълъби не долитат толкова далече.
Така че пести силите си, както до сега и не ме търси.
Това е от мен.
До скоро и се усмихвай, имаш хубава усмивка! "
написа ММ в малко писмо, закачи го за лилава пеперуда и я пусна по толите въздушни течения към Земята. След това усили термометъра и се отпусна на хамака от лилии с блажена усмивка.
Когато след часове се събуди, времето беше топло, пеперудите пееха, а цветята си разказваха вълшебни истории. Ухаеше на пясък, но ММ бе запушила всички отвори и затвори на двореца, така че той не можеше да дойде неканен, въпреки че в този момент освен неканен, беше и леко нежелан (в добрия смисъл на думата).
Е, може би, ако погъделичкаше леко егото й, ако й донесеше поничка или просто й подареше калинка, щеше да я омилостиви. Може би..
Кой знае? Знаем само, че щеше да кръсти калинката Rock'n'Roll.
Глупост
Той обещаваше бързо, сигурно и болезнено разбиване на сърцето с много белези, мъчителни спомени и дълъг период на възстановяване. Имаше мил поглед, дръзки ръце и бадемови устни, на които никоя не казваше "не". Ухаеше на грешка с цигарен дим, но малко по-сладко и въпреки че всички знаеха, че от него много боли, като жертвени агнета му предоставяха грешните си тела. Любовта му пречистваше сърцата им - колкото и мъже да е имало вътре, прекарат ли една нощ с него, оставаше само той.
Тя напиваше бързо, като евтино вино и също като след евтино вино, след нея много болеше глава. Приличаше на есен, с коса от дъб, карамелени очи и устни от мед. С тяло на богиня, високомерен кралски поглед и блага ангелска усмивка, тя влизаше в мислите ти и оставаше там. След време всичко ти напомняше на нея - начина, по който новата ти любов си отмята косата, кръстосването на краката на жената на бара, аромата на сутрешното кафе, движението, с което колежката ти си издърпва ципа на чантата, тракането на токовете на съседката по коридора и всеки нежен жест на всяка жена, която срещнеш.
Наричаха ги демони, ангели, магьосници, лечители и проклятия. А те бяха просто две объркани същества пълни с въпроси, като две причини, които си търсеха поводи да се случат, като две частици, които трябваше да се сблъскат, за да произведат чрез триенето си светлинка. Години наред се разминаваха в галактиките от човешки отношения, където нямаха място. Запълниха сърцата и мислите на много, но всеки оставяше у тях само празни спомени.
Един слънчев ден, в един голям град, той я видя на отсрещната страна на тротоара. Най-накрая се намериха.. Тя веднага го позна и замръзна, той също. Останаха в това си положение около 8 минути, когато той трепна, тя се обърна и тръгна на дясно, а той - на ляво..
Така, малко преди да започне, всичко между тях приключи за 8 минути и 13 секунди, от страх..
Тя напиваше бързо, като евтино вино и също като след евтино вино, след нея много болеше глава. Приличаше на есен, с коса от дъб, карамелени очи и устни от мед. С тяло на богиня, високомерен кралски поглед и блага ангелска усмивка, тя влизаше в мислите ти и оставаше там. След време всичко ти напомняше на нея - начина, по който новата ти любов си отмята косата, кръстосването на краката на жената на бара, аромата на сутрешното кафе, движението, с което колежката ти си издърпва ципа на чантата, тракането на токовете на съседката по коридора и всеки нежен жест на всяка жена, която срещнеш.
Наричаха ги демони, ангели, магьосници, лечители и проклятия. А те бяха просто две объркани същества пълни с въпроси, като две причини, които си търсеха поводи да се случат, като две частици, които трябваше да се сблъскат, за да произведат чрез триенето си светлинка. Години наред се разминаваха в галактиките от човешки отношения, където нямаха място. Запълниха сърцата и мислите на много, но всеки оставяше у тях само празни спомени.
Един слънчев ден, в един голям град, той я видя на отсрещната страна на тротоара. Най-накрая се намериха.. Тя веднага го позна и замръзна, той също. Останаха в това си положение около 8 минути, когато той трепна, тя се обърна и тръгна на дясно, а той - на ляво..
Така, малко преди да започне, всичко между тях приключи за 8 минути и 13 секунди, от страх..
Спри
Спри да ме четеш! Не съм книга.
Спри да ме преравяш с поглед, да търсиш нещо зад всяка дума!
Спри да надничаш в съзнанието ми и да се мъчиш да го разбираш!
Спри да ме изпитваш!
Спри да се съмняваш!
Спри да се пазиш от мен и да се криеш зад думите ми!
Спри да се оправдаваш с незнание!
Не очаквай да ти дам отговор, който не знам, че търсиш!
Спри да ме гадаеш!
Спри да разлистваш желанията ми и да предсказваш мечтите ми!
Спри да мислиш, че очаквам пози, етикети и впечатляване!
Спри да си измисляш образи за мен и да ги нагаждаш спрямо желанията си!
Спри да ме предполагаш и да ме познаваш!
Просто спри!
Спри да ме преравяш с поглед, да търсиш нещо зад всяка дума!
Спри да надничаш в съзнанието ми и да се мъчиш да го разбираш!
Спри да ме изпитваш!
Спри да се съмняваш!
Спри да се пазиш от мен и да се криеш зад думите ми!
Спри да се оправдаваш с незнание!
Не очаквай да ти дам отговор, който не знам, че търсиш!
Спри да ме гадаеш!
Спри да разлистваш желанията ми и да предсказваш мечтите ми!
Спри да мислиш, че очаквам пози, етикети и впечатляване!
Спри да си измисляш образи за мен и да ги нагаждаш спрямо желанията си!
Спри да ме предполагаш и да ме познаваш!
Просто спри!
Master Mimi и леглото от буреносни облаци
ММ стана от леглото от буреносни облаци, което цяла нощ не я остави да спи и й рисуваше само лоши сънища. Беше разстроено заради болното време и от това ММ страдаше. Въртеше я ту наляво, ту надясно, нагоре, надолу, в кръг и спирала, и както още се сетеше. Разкаваше й за суша, прах, пясък, самота, сивота и куп други неща, които я плашеха. Цяла вечер гърмеше, беше ледено студено и от време на време я удряше ток. Накрая, след като тя го изплаши със заточение в пустинята, спря и ММ скочи ядосана.
Тя се разходи из тъмния и непривично спокоен замък. След малко, много малко всъщност, щеше да съмне и всичко да живне в различни и чудати посоки. До тогава обаче имаше около 3 мимонски минути, което в земно време беше между 30 минути и 300 часа, в зависимост от настроението на времето.
Тя влезе в хола и седна на дивана пред камината. Обичаше този диван, беше и подарък от една малка венерена принцеса, която й обеща, че на него винаги ще е спокойно, тихо, красиво и ще има още едно топло място за студено сърце, плачещо за обич. Лягаше на този диван, когато е тъжна и изплашена. Тогава той и всички спонеми по него я прегръщаха и успокояваха.
Това беше и същия диван, на който до три дни, 5 часа, 29 минути и не знаем точно колко секунди, спеше пясъчният човек. Той се качи на летящата си чиния и замина без да каже нито дума, както правеше винаги. Това тя най-много мразеше в него - чувството, че може да прави каквото си поиска, надменността, арогантността, самоувереността, сърдития поглед, сладката усмивка, стърчащата коса, начина, по който й държеше ръката, благия глас, милите думи, вкуса му..
Огънят в камината вече догоряваше, а дивана беше ледено студен. Въпреки че пясъчната буря отмина, в двореца продължаваше да има огромни купчини пясък, които мимоните изхвърляха от дни. ММ тайно се надяваше той да се е скрил в някоя от тях, но уви, знаеше, че го няма, тя никога не беше достатъчна причина той да остане, винаги искаше повече. Е, поне по-това си приличаха, а останалите прилики, още се правеха, че не забелязват.
Той имаше номадско сърце, тя също, но беше страхлива, много страхлива. Той нямаше дом, тя лесно си създаваше такъв и от както го познава се надяваше един ден тя да се превърне в дома му..
Колко наивно, дори и за нея..
Навън съмна, а в малкия хол огънят изгасна. ММ стана и се отправи към спалнята си, където леглото вече беше усмирено и чакаше господарката си за малка доза приказен сън. Пухкав топъл слой облачен дим бе готов да я обгърне, но тя го подмина високомерно, за да го накаже за волностите му през нощта.
А и не искаше да заспива, предстоеше ужасен ден и не искаше да пропусне и земна секунда от него..
Тя се разходи из тъмния и непривично спокоен замък. След малко, много малко всъщност, щеше да съмне и всичко да живне в различни и чудати посоки. До тогава обаче имаше около 3 мимонски минути, което в земно време беше между 30 минути и 300 часа, в зависимост от настроението на времето.
Тя влезе в хола и седна на дивана пред камината. Обичаше този диван, беше и подарък от една малка венерена принцеса, която й обеща, че на него винаги ще е спокойно, тихо, красиво и ще има още едно топло място за студено сърце, плачещо за обич. Лягаше на този диван, когато е тъжна и изплашена. Тогава той и всички спонеми по него я прегръщаха и успокояваха.
Това беше и същия диван, на който до три дни, 5 часа, 29 минути и не знаем точно колко секунди, спеше пясъчният човек. Той се качи на летящата си чиния и замина без да каже нито дума, както правеше винаги. Това тя най-много мразеше в него - чувството, че може да прави каквото си поиска, надменността, арогантността, самоувереността, сърдития поглед, сладката усмивка, стърчащата коса, начина, по който й държеше ръката, благия глас, милите думи, вкуса му..
Огънят в камината вече догоряваше, а дивана беше ледено студен. Въпреки че пясъчната буря отмина, в двореца продължаваше да има огромни купчини пясък, които мимоните изхвърляха от дни. ММ тайно се надяваше той да се е скрил в някоя от тях, но уви, знаеше, че го няма, тя никога не беше достатъчна причина той да остане, винаги искаше повече. Е, поне по-това си приличаха, а останалите прилики, още се правеха, че не забелязват.
Той имаше номадско сърце, тя също, но беше страхлива, много страхлива. Той нямаше дом, тя лесно си създаваше такъв и от както го познава се надяваше един ден тя да се превърне в дома му..
Колко наивно, дори и за нея..
Навън съмна, а в малкия хол огънят изгасна. ММ стана и се отправи към спалнята си, където леглото вече беше усмирено и чакаше господарката си за малка доза приказен сън. Пухкав топъл слой облачен дим бе готов да я обгърне, но тя го подмина високомерно, за да го накаже за волностите му през нощта.
А и не искаше да заспива, предстоеше ужасен ден и не искаше да пропусне и земна секунда от него..
3753 пъти на ден
Той погледна през прозореца си към нейния за 3752 път този ден. Обичаше да я гледа..
.. сутрин, когато бързаше за работа и изключваше алармата на телефона си поне три пъти преди да стане. След това около 3 минути лежеше в леглото с физиономия "пффф" и изведнъж хукваше към банята с кърпа в ръка и със същата физиономия. След около петнадесет минути излизаше толкова нежна и изящна, че оформяше блажена усмивка на лицето му. Заставаше пред гардероба, а лицето й се изкривяваше в изследваща форма така прекарваше средно от 3 до 10 минути клекнала във взиране в дрехите без да пипа нищо. Накрая измъкваше нещо много бързо и още по-бързо го обличаше.
Следваха лещите и грима, който не й отнемаше много време. Слагаше малко очна линия, спирала и понякога от онова червено червило, което го караше да настръхне. Избираше някакви дрънкулки и прибираше косата си, защото често нямаше време да я оформи, въпреки че той я харесваше и с пусната, небрежна, която пада нежно по раменете и се поклаща приказно, докато ходи. След това се обличаше с нежен воал парфюм, грабваше чантата, увиваше някакъв шал (който хванеше първо) и се изстрелваше от апартамента. След секунди се връщаше забравила телефона си или нещо друго, понякога повече от веднъж. Всеки път това искрено го разсмиваше, а тя беше толкова сладка, докато нелепо се въртеше из апартамента търсейки предмет.
Не се прибираше през целия ден. Той отиваше на работа, прибираше се вечер и след минути и тя влизаше вкъщи, преобличаше се за секунди и излиташе на фитнес. Връщаше се след 3 часа, взимаше си душ и припадаше на леглото пред компютъра. Понякога заспиваше там по халат. Тогава той си представяше как влиза тихо, леко я завива, за да не настине, след това сяда срещу нея и просто я гледа до сутринта.
Когато не ходеше на фитнес, пак се прибираше късно. Понякога я изпращаха някакви хора, най-често един. Онзи беше по-специален, тя го пускаше вътре в малкия си свят и онзи оставаше цялата вечер. Единствено тогава той спускаше щорите си и не гледаше към прозореца й нито през нощта, нито на другата сутрин, погледът му не можеше да я дели..
Той обичаше да я гледа, за това отново надзърна за 3753 път към нея и видя как тя нежно отметна коса назад, отпи от горещото си мляко с нес и постави парченце черен шоколад в устата си, докато преглеждаше reader-a си.
След секунди тя вдигна очи и ги насочи към неговия прозорец, но погледите им отново се разминаха, за 3753-ти път днес..
песента
.. сутрин, когато бързаше за работа и изключваше алармата на телефона си поне три пъти преди да стане. След това около 3 минути лежеше в леглото с физиономия "пффф" и изведнъж хукваше към банята с кърпа в ръка и със същата физиономия. След около петнадесет минути излизаше толкова нежна и изящна, че оформяше блажена усмивка на лицето му. Заставаше пред гардероба, а лицето й се изкривяваше в изследваща форма така прекарваше средно от 3 до 10 минути клекнала във взиране в дрехите без да пипа нищо. Накрая измъкваше нещо много бързо и още по-бързо го обличаше.
Следваха лещите и грима, който не й отнемаше много време. Слагаше малко очна линия, спирала и понякога от онова червено червило, което го караше да настръхне. Избираше някакви дрънкулки и прибираше косата си, защото често нямаше време да я оформи, въпреки че той я харесваше и с пусната, небрежна, която пада нежно по раменете и се поклаща приказно, докато ходи. След това се обличаше с нежен воал парфюм, грабваше чантата, увиваше някакъв шал (който хванеше първо) и се изстрелваше от апартамента. След секунди се връщаше забравила телефона си или нещо друго, понякога повече от веднъж. Всеки път това искрено го разсмиваше, а тя беше толкова сладка, докато нелепо се въртеше из апартамента търсейки предмет.
Не се прибираше през целия ден. Той отиваше на работа, прибираше се вечер и след минути и тя влизаше вкъщи, преобличаше се за секунди и излиташе на фитнес. Връщаше се след 3 часа, взимаше си душ и припадаше на леглото пред компютъра. Понякога заспиваше там по халат. Тогава той си представяше как влиза тихо, леко я завива, за да не настине, след това сяда срещу нея и просто я гледа до сутринта.
Когато не ходеше на фитнес, пак се прибираше късно. Понякога я изпращаха някакви хора, най-често един. Онзи беше по-специален, тя го пускаше вътре в малкия си свят и онзи оставаше цялата вечер. Единствено тогава той спускаше щорите си и не гледаше към прозореца й нито през нощта, нито на другата сутрин, погледът му не можеше да я дели..
Той обичаше да я гледа, за това отново надзърна за 3753 път към нея и видя как тя нежно отметна коса назад, отпи от горещото си мляко с нес и постави парченце черен шоколад в устата си, докато преглеждаше reader-a си.
След секунди тя вдигна очи и ги насочи към неговия прозорец, но погледите им отново се разминаха, за 3753-ти път днес..
песента
Навици
Понякога, по надвечер или някъде към 21, 22, 23, позициониран някъде из центъра на София, когато слънцето грее от определен ъгъл или звездите, който се виждат, са точно определен и достатъчно огромен брой, тогава има няколко момента, в които този град изглежда прекрасен.
Или може би просто съм била с теб, не знам..
Докато се движиш сред старите сгради, малки красиви тераси надничат над теб, по пейките е пълно с баби, а от всякъде прииждат всякакви животинки. Започваш да забелязваш усмивки, тъпчейки се с череши и фъстъци. Бутайки колелото си, щракаш снимка след снимка как косата й нежно се помръдва от ходенето и вятъра, беше го забравил.. И това, как ухае, но това на снимката няма да се види.
Стъпва леко по тревата в парка, вървейки малко пред теб. После се затичва сред чуруликанията на някакви птички и ти я подгонваш. Понякога прилича на дете, когато прави така, толкова невинна и нежна, че те е страх да не я нараниш, ако я докоснеш. Друг път е като принцеса по стъклени пантофки, стъпва високомерна и горда, преглъщаща болката от разранените си крака. Толкова е красива в силата си. Или пък е като богиня на порока, която ти се иска да накажеш - грешна, но прекрасна, как да й откажеш. Вика те с устни, желае те с очи. А ти, след миг я настигаш и се предаваш..
Когато двама стари приятели си уговарят среща, те никога не мислят, че времето може да бъде лошо. Никога не мислят за дъжд, сняг или силен студен вятър. Мислят само за чувствата, които споделят и спомените, които ги разделят, но тези мисли винаги са топли. Затова не замръзнаха от студ, когато се срещнаха в средата на зима или както го определиха синоптиците - в най-студения ден от години насам.
Той почти не усети пронизващия вятър през двайсетте минути, докато я чакаше. Не обърна внимание и на хилядите големи мокри снежинки, които се разбиха в него. А когато на двадесет и първата минута тя пристигна, той и да искаше, не можеше да й се сърди.
Типично за нея изглеждаше два пъти по-добре от предния път и със сигурност поне един път по-зле от следващия. Топлите й очи искряха и огряваха целия площад, докато вятъра размахваше във всички посоки косите й. Зад тях приказно се подаваха червените й, леко задъхани устни, които произнесоха най-нежното "Здравей! Съжалявам, че закъснях. Не знаеш как се радвам да те видя!", което той някога бе чувал.
Отидоха в любимото им кафене, където в спомени за бъдещи планове прекараха целия следобед на фона на топла музика и много капучино с мед. Докато тя объркано рисуваше мечтите си, той не спря да я целува с поглед, след това тя му се отдаде в мислите си, а той заблудено си избираше чай. Накрая я изпрати до тях пеша, въпреки лошото време, ръката й го топлеше. След това и червените й устни, след това..
- Как изглеждам?
- По-добре!
- Моля те, сериозно. Как?
- Още по-добре!
- :)
Или може би просто съм била с теб, не знам..
Докато се движиш сред старите сгради, малки красиви тераси надничат над теб, по пейките е пълно с баби, а от всякъде прииждат всякакви животинки. Започваш да забелязваш усмивки, тъпчейки се с череши и фъстъци. Бутайки колелото си, щракаш снимка след снимка как косата й нежно се помръдва от ходенето и вятъра, беше го забравил.. И това, как ухае, но това на снимката няма да се види.
Стъпва леко по тревата в парка, вървейки малко пред теб. После се затичва сред чуруликанията на някакви птички и ти я подгонваш. Понякога прилича на дете, когато прави така, толкова невинна и нежна, че те е страх да не я нараниш, ако я докоснеш. Друг път е като принцеса по стъклени пантофки, стъпва високомерна и горда, преглъщаща болката от разранените си крака. Толкова е красива в силата си. Или пък е като богиня на порока, която ти се иска да накажеш - грешна, но прекрасна, как да й откажеш. Вика те с устни, желае те с очи. А ти, след миг я настигаш и се предаваш..
Когато двама стари приятели си уговарят среща, те никога не мислят, че времето може да бъде лошо. Никога не мислят за дъжд, сняг или силен студен вятър. Мислят само за чувствата, които споделят и спомените, които ги разделят, но тези мисли винаги са топли. Затова не замръзнаха от студ, когато се срещнаха в средата на зима или както го определиха синоптиците - в най-студения ден от години насам.
Той почти не усети пронизващия вятър през двайсетте минути, докато я чакаше. Не обърна внимание и на хилядите големи мокри снежинки, които се разбиха в него. А когато на двадесет и първата минута тя пристигна, той и да искаше, не можеше да й се сърди.
Типично за нея изглеждаше два пъти по-добре от предния път и със сигурност поне един път по-зле от следващия. Топлите й очи искряха и огряваха целия площад, докато вятъра размахваше във всички посоки косите й. Зад тях приказно се подаваха червените й, леко задъхани устни, които произнесоха най-нежното "Здравей! Съжалявам, че закъснях. Не знаеш как се радвам да те видя!", което той някога бе чувал.
Отидоха в любимото им кафене, където в спомени за бъдещи планове прекараха целия следобед на фона на топла музика и много капучино с мед. Докато тя объркано рисуваше мечтите си, той не спря да я целува с поглед, след това тя му се отдаде в мислите си, а той заблудено си избираше чай. Накрая я изпрати до тях пеша, въпреки лошото време, ръката й го топлеше. След това и червените й устни, след това..
- Как изглеждам?
- По-добре!
- Моля те, сериозно. Как?
- Още по-добре!
- :)
Subscribe to:
Posts (Atom)