Това си помисли Зи, отпивайки от вече студеното си капучино, докато наблюдаваше как две дами от лакомия се тъпчеха с пресни меденки, от който отдавна бяха поели достатъчно.
Зи винаги се дразнеше, когато хората взимаха нещо с единственото намерение да го притежават. Не разбираше защо съседката й постоянно си купуваше списания, които не чете. Толкова букви и мастило просто се изпаряваха в нечии пълен с букви и мастило апартамент, без никога да достигнат до човешки поглед, камо ли да се завъртят в глава и да станат мисъл.
Ами с дрехите и обувките, и свещниците, и грозните сувенири? Хората постоянно обричаха вещите на неупотреба, но и лишаваха някой друг от възможността да им се наслажди. Вещите са, за да се употребяват и това е! Същото важеше и за хората - ненужно дълги и сложни връзки, бракове, имущество.. Когато чувстваха станат нежелани, те трябва да се освобождават, за да намерят друг топъл и любящ дом.
Затова Мози винаги хвърляше храната преди да се развали, изоставяше скучните книги при приятел, изтриваше музиката, когато спреше да я слуша и забравяше хората, които можеха да се забравят.
Така правеше своето добро.
Много добре написано, след като го прочетох наистина се замислих колко ненужни неща имам във вкъщи.
ReplyDelete