Усещаше как мислите й се лутат по целия площад, блъскайки се в облаците, в земята и обратно и как всички мисли наоколо се блъскаха в нея, а сиянието, което се простираше от тялото й навън ги прегръщаше и тя засияваше още по-силно. Само че светлина нямаше, слънцето почти се бе скрило, а уличните фенери щяха да се включат чак след двайсетина минути. Въпреки това, той я виждаше съвсем ясно, не грееща, а просто слизаща по стъпалата. Необяснимо просто. Как можеше нещо толкова съвършено като чувството, което го обземаше, докато стоеше там вцепенен и взрян в нея, да бъде породено от нещо толкова просто като слизане по стъпала.
И изпитвайки това съвършенство не разбираше, как всички останали очевидно не го изпитваха толкова силно, защото всички се взираха в нея, но никой не стоеше неподвижен. Старата жена продължаваше да сипва пуканки на влюбените двойки дошли да се презентират по площада, красавецът си усукваше захарния памук, а малкото момиченце продължаваше да подскача около баща си, който рисуваше портрет на двойка невлюбени, но дори и те не стояха неподвижни, а се смееха на вицовете на клоуна, които забавляваше миновачите на пейката до тях. Някакви деца пееха, някакви жени я обсъждаха, някакви мъже също, някакви момичета мечтаеха да бъдат като нея и се опитваха да имитират походката й и погледа.
А тя минаваше покрай всичко това без дори да разбира, как стъпките й промeнят посоката на вятъра от мисли наоколо. Тя просто слизаше по мраморни стъпала, а всичко останало само съществуваше около тялото й.
А по него имаше полепнали толкова желания, че той едва забеляза погледа й, насочен право в очите му, но пък видя как устните й трепнаха, изкривиха се в перфектна дъга и пропуснаха най-неочакваната усмивка, която той бе получавал.
No comments:
Post a Comment