времето не ми действа

Времето не я ловеше, не й действаше, не я лекуваше, не я успокояваше, не забравяше, не мислеше и че завинаги е дълго. Все пак завинаги е само един живот, а остатъкът някак няма значение.

хладилник

Сърцето му бе като празен хладилник - толкова пуст, че дори гладна хлебарка не би го доближила, и пак тя напъваше врата, сякаш наистина се случваха чудеса.

луди хора

Искаше да си хванат облак и да избягат накъдето ги отвее вятърът. Можеше и само за ден или час. Можеше да минат под дъга, да хванат падаща звезда, да докоснат планински връх, да впрегнат ято птици или просто да се носят без посока. Искаше поне за малко да знае, че всичко, което има, е той и обратно.

вселени

Ако е вярно, че всеки наш избор променя бъдещето ни в незнайна посока, то в някоя паралелна вселена сега ръката му щеше да обгражда талията й и да я притиска в красив сън.

В тази реалност обаче тя лежеше в голямо легло до тяло, чийто собственик боготвореше, но туптенето на сърце му в гърба й я унасяше нежно като песен, за разлика от другото сърце, което с маршов ритъм я заставяше да заспи по-бързо, за да се събуди по-скоро и да го обича по-дълго с отворени очи.

небели листи

В такова време се пишат писма на използвани листи. После ги подаваш през прозореца, вятърът ги взема и ги отнася на далече, залепя ги на нечий друг прозорец и заживели щастливо...

до небето и обратно

Май Жул Верн бе написал, че последното изображение, което човек види преди смъртта си, се запечатва като щампа някъде по повърхността на окото му... 

Той се бе заклещил в ириса й, като пукнатина на контактна леща - прекалено малка, за да се види, но силно дразнеща. Той, с неговия поглед на човек, който се бори с желанието си към нея и с още безброй неща в себе си.

Гледаше я, издишащ бързо дима на незагасващата си цигара, от всеки ъгъл, седнал на всяко стъпало, облегнат на всеки парапет, чакащ на всеки светофар, подминаващ във всяка кола... Беше се скрил в сянката й, сгушен в парфюма й, вплел в думите й и стискаше с всичка сила всяка сричка.

Постоянно изскачаше от някоя песен, от картинка, от телефона, а когато тя посегнеше да го докосне, се превръщаше в прах и се разпиляваше през пръстите й... И все така до небето и обратно.

не е ясно

Влюбваше се изведнъж и винаги така, че да не може да го обясни. Откриеше ли отговор, любовта отлиташе...

безкрай

Имаше две ръце, с които умираше да разрошва косите й, да я прегръща и разучава с пръсти... От месеци ръцете му заспиваха във формата й и без значение как ги нагласяше, винаги се събуждаше прегърнал спомен.

от тати

"Една жена не бива да е модерна, трябва да е секси."

"Важното е да изглеждаш най-добре отзад, мъжът винаги ще те огледа първо в гръб." 

"Опитай от всичко. Прави колкото искаш секс с колкото искаш хора, но моля те, не се влюбвай!"

"Направи грешката да превърнеш хобито си в работа и скоро ще загубиш онова, което правиш с най-много любов."

"Всичко, от което имаш нужда, са пари и планове за един месец напред. Не си губи времето в мисли за бъдещето, то само ще се нареди. "

Нютон, Везувий и вторник

Нютон и Везувий обичаха да създават непознати хора. Кръщаваха ги със странни имена като Ангел или Константин. Измисляха им чудати професии като зъботрошач или чушкомелач. Криеха ги в кутии от бонбони и украсяваха с тях вишневото дърво на есен, когато му паднат листата.

Нютон пък събираше падналите му листа, пришиваше ги едно за друго с конец от мед и правеше покривка, която подаряваше на Везувий. На нея всеки вторник, след като Нютон свършеше училище, пиеха сок от дюли и брояха облаци във формата на слон.

Ако пък се случеше да няма облаци или всичко да е един голям облак, си обличаха пижамите
от гарванови пера и се влюбваха във всяко момиче, което мине по улицата.

Ако не минеше нито едно момиче, защото имаше и такива дни в долината на бягащите орхидеи, играеха на гоненица с орхидеите. Те поне винаги бяха там и винаги тичаха.

Накрая Нютон се прибираше вкъщи, ама това не беше истински край, защото и вторници винаги имаше.

малко синьо

Просто в онази малка частица синьо в кафявите му очи, която правеше Вселената тясна, Земята  плоска, слънцето зелено, захарта солена, краставиците кръгли, косата й дълга и изобщо променяше всичките й представи за пространство, се давеше всеки път отново и отново.

отговори

Не бива да се отговаря на "обичам те" с "и аз теб".

"И аз теб" значи повторение, а как може да повториш чувство, което принадлежи на някой друг. "И аз теб" омаловажава твоето усещане, а чувствата не бива да бъдат омаловажавани. На "обичам те" се отговаря с "обичам те", с "харесвам те", "обожавам те", "красиво е", "благодаря" и т.н..

На чувствата се отговаря с чувства и толкова.

улична светлина

Светлината на уличната лампа се превръща в божество, когато се отразява в косата ти.

самотата е грешка

Самотата е избор. Няма нищо лошо, грешно или тъжно в това сам да изядеш парче студена диня, защото парче студена диня в горещ летен ден е върховно щастие само по себе си.

Самотата е грешка, която правим, когато проектираме щастието си върху хора и събития, които не зависят изцяло от нас.

Самотата е глупост и толкова.

светлини

Тя бе красива в тишината си. Имаше този празен, незаинтересован поглед, някак пропит от страст. Поклащаше бавно косата си, палеше цигара, разхождаше се сред тълпата, отпиваше от чашата си и се усмихваше, без да има смисъл. Втренчваше се в точка, надничаше зад някого, слушаше на посоки, сякаш само тялото й присъстваше, а умът й търсеше нещо на друга планета и в същото време изпълваше пространството с необичайно сияние в неестествени цветове. 


Съзнанието й се рееше между звуците на запалки, потракващи ключове, автомобилни мотори, преглъщания, стъпки, целувки. Интересни й бяха не разговорите, а хората. Комуникираше с вдишвания и издишвания и все пак казваше толкова много.

една цигара време

- Може ли да постоя до теб?
- Заповядай!
- Цигара?
- Не пуша.
- Браво!
- Да се запознаем...
- Искам просто да споделя момента ти. Мисля, че това е по-силно от това да си знаем имената.
- Мхм. За какво мислиш?
- Колко пъти ще светне червено, преди да изгори цигарата ми.
- Интересно.
- Вече са 3.
- Винаги ли заговаряш непознати и пушиш до тях?
- Предпочитам да не говоря, но ти ми задаваш въпроси.
- Извинявай! Искаш ли да пием кафе ей там и да си мълчим?
- Би било хубаво. Ти може да говориш, просто не ми задавай въпроси.

...

- Какво ще пиеш? Извинявай! Може да ми го напишеш ето тук и ще ти донеса.

"Вода"

- Окей! Веднага се връщам... Все пак се казвам Иво. Винаги съм живял тук. Работя в офис. Управлявам хора. Мечтая да имам ферма за коне. Влюбен съм в приятелката си. Мисля, че малко хора могат да го кажат. Колко пъти светна червено?

"Изпуших си цигарата"


- Красива си. Очите ти светят. Изглеждаш нервна. Когато съм нервен, заставам на един крак, броя до 100 и ми минава.

":)"

- Обичам сладко. Обичам да готвя. Не обичам жълтия цвят. Имам куче. Щастлив съм.

"До скоро"

как си

Да знаеш, че има някого, когото го е грижа и не става въпрос за родителите ти, защото тяхната грижа е малко или много по задължение, идва с раждането, но да знаеш, че има някой, чиято ДНК не споделяш, дори и един, който си докоснал по този конкретен начин, че наистина иска да знае, че си добре, това е най-топлото и лекуващо чувство на света.

Затова тя никога не питаше "как си", ако наистина не се интересува. Общуването й се струваше достатъчно лицемерно, за да подвежда така. Предпочиташе моментите на случайно подсещане, когато видеше нещо красиво и искаше да го сподели.

В един такъв момент, докато пиеше кафе и разглеждаше хората по улицата, си спомни как една сутрин стояха на терасата. Той й рошеше косата, докато тя си лакираше ноктите на краката, но вместо да се ядоса, че е изцапала целите си пръсти, ги остави така, за да й напомнят колко обича той да роши косата й.

Не можа да си спомни, кога за първи път усети грижата за него в себе си. Може би бе в онази вечер край морето, когато той я изпрати до хотела, прегърна я, каза й "лека нощ" и "обичам те" и си тръгна. Или пък когато й написа за първи път "в началото бе словото"... не помнеше кога и как хората са я докоснали по онзи начин, който ражда грижата - за никого, за нито един - и пак вкарваше най-искрените си чувства във всяко "как си".

срещи

- Не искам да се подминаваме така! 

- Не искам се спираме и да си разказваме неща, които вече сме научили от Facebook. 

нямаме време

Ръката й се спусна бавно по косата му, по бузата - пръстът й погали окото му и после устните - по врата, по гърдата и се спря на сърцето му. Там тя остана известно време, запаметяваща мелодията на туптене. Тоя я отмести, целуна я по челото и започна да се облича.

юни

Хората са музика, когато говорят за нещата, които обичат. Както и когато мълчат до тях.

Аз обичам юни.

зле подредени изречения

Няколко зле подредени думи в изречение и връзката се разпада, точно както няколкото грешни движения на пръстите могат да предизвикат счупената ваза.

Иска ти се да знаеш какво ще се случва още от началото, да предвиждаш тъжните моменти и да ги избягваш, но накрая ставаш толкова добър, че сам ги предизвикваш на инат. Любовта е като стъклена сфера около двама души - виждаш всичко наоколо, но някак си по-близо само до един.

Един ден разбираш, че си намерил човека, но характерът му е толкова неудобен, че се спъвате един в друг на всяка крачка. А като паднете боли. И всеки път думите стават по-жестоки и по-от сърце. Стоите с гръб един към друг, не си говорите, удряте с все сила по сферата, привиквате и други да удрят, но стъклото не се чупи.

После се обръщаш и виждаш, че той се е обърнал и те гледа, разбрал, че най-близкото си му ти. И пак.

всяка сутрин да ми е така

Около час и половина се събуждаш, докато не минат 40 минути след времето за ставане и останат 30 до началото на работния ден. Скачаш от леглото нацелувана и с усмивка, останала от миналата вечер. Нахлузваш клин и една от неговите тениски, миеш си зъбите, докато изтриваш размазаната спирала под очите си и се опитваш да премахнеш останките от снощното червило. Разрошваш леко косата си, за да се успокоиш, че си се погрижила за външния си вид, усмихваш се на котката, целуваш го и изтичваш през вратата. Палиш цигара и почти се спъваш в голямо кучешко лайно. Блъскаш се в работници надолу по стълбите към подлеза, поглеждат те лошо, изкривяваш глава, хвърляш си цигарата, вдигаш я и срещу теб голяма ваза, пълна с червени рози върху парапета на срутения фонтан...

Искам всяка сутрин да ми е така!

Топ 1 на нещата, които трябва да направиш, преди да умреш

Единственото, което обичаше повече от себе си, бе да го гледа как спи. Не него, а сънят му. Да запамети ритмичното му дишане, да наблюдава как миглите му леко потрепват, стомахът се повдига, а устните са слепени една за друга. Да попие цялото спокойствие, да се зачуди какво сънува, а след това внимателно да се сгуши и да заспи до него, мечтаейки едновременно този момент никога да не свършва и да се съмне по-бързо, за да каже първа "добро утро" на лицето пред себе си.

ветрове и водопади

Най-лошото й качество бе, че забравяше хубавите песни и хубавите хора, а тичаше след водопади и ветрове, заблуждавайки се, че с тях лети, когато в действителност пада.

лястовици

Те седнаха на земята, а тя изряза от хартия цяло ято лястовици, които изсипа в джоба му.

простотата на малките неща

Обичаше простотата на малките неща като дървен пумпал; бял лист хартия; меки чаршафи; цъфнал люляк; цвят на момина сълза; кратки изречения; тих смях; горещо кафе; слаба музика; мастилено синьо; връзки на обувки; станиол на шоколад; кутии от обувки; шахматната лента на такситата; пламък на запалка, допиращ се до цигара; звук на запалване на кибритена клечка; вееща се коса; тънък червен конец на китка; лица без грим; хартиени пликове; аромат на неразгръщано списание; сапунени балони; мехурчета в тоник; шум на потеглящ двигател; горещ радиатор; стари дървени асансьори; звук на нощен булевард; пробуждащи се очи; дишане на спящ; разтичащ се сок от сдъвкана диня; простите числа и т.н.

енергоспестяване

Най-страшното да обичаш е да обичаш, знаейки, че ще свърши. Като електрическата крушка. На опаковката не пише колко време ще ти служи в банята. Една сутрин просто щракваш ключа и тя не свети, но това не пречи да си измиеш зъбите, след което да си купиш нова и да се надяваш, че ако е енергоспестяваща, може би ще изгори по-бавно.

булеварди

Какво щеше да стане, ако го видеше пак, например как пресича булеварда. Дали щеше да се спре, да се изплаши, да побегне, да се разплаче, да се усмихне, да го прегърне, да е студена, да е груба. Дали щеше да е в красиви дрехи, дали щеше да е с някого, дали той щеше да е с някого, дали щеше да е влюбен, дали още я обичаше, дали някога я е обичал, дали той щеше да се скрие, или да избяга, или да я прегърне. Ей такива мисли се блъскаха в главата й и въпреки че знаеше отговора на всички, предпочиташе да чува само въпросите.

шоколадови яйца

И тя се облегна безсилно на рамото му.
- Сещаш ли се за чувството, когато разопаковаш шоколадово яйце и вярваш, че вътре се крие най-невероятната играчка, като метална принцеса, хвърчило или хеликоптер, но вместо това ти се падне глупав пъзел или 3D картинка? Въпреки всичко обаче продължаваш да се надяваш по същия начин за следващото шоколадово яйце или поне аз така правя... Просто ми омръзна да откривам пъзели.

краставици

Когато светът не и предлагаше лимони, тя си правеше лимонада от краставици.

Не можеше да приеме, че светът или поне мястото, в което се развиваше животът й, са скучни или грозни. Затова, когато навън духаше леден вятър, тя се радваше на мелодията му. Обичаше да се разхожда със слушалки в ушите, от които не излизаше звук, и в същото време да слуша преминаващите коли, стъпките на хората пред нея, скърцането на снега под обувките си и в много тиха нощ горенето на цигарата между пръстите си.

Обичаше светлината на фаровете скриващи се в тунела, слънчевото отражение в околните прозорци, цветовете по улицата, създадени от светещата видеостена. Изгубваше се в иглите на стаите, в песен, в броката по ноктите си, в нечий поглед. Съзнанието й се рееше, следящо хвърчаща снежинка, гонещо пушек от комин, обхождащо облак, давещо се в парфюм, страдащо за спукан сапунен балон. 

Понякога се успокояваше в хаоса на разхвърлена стая, друг път в успоредни линии. Боготвореше цветовете на времето - светлината на деня и тъмнината на нощта. Често забравяше важните хора и се увличаше в непознати. Винаги имаше план, който никога не следваше. Не знаеше часа и дата, не разбираше от срокове, вярваше в спонтанността на съдбата. Не вярваше в краищата и в прогнозата за времето. 

Нямаше инстинкт за душевно самосъхранение, само силни инстинкти.

Не чакаше, защото знаеше, че няма време. Затова запомняше всичко, което види. Но не виждаше всичко, само неважните неща. 

поща

Нощта не беше нищо особено. Просто не беше от онези нощи, в които се спи.

Или поне тя не спеше, а слушаше заспалия град. Има малко неща, по-красиви от заспал зимен град като събуждащ се летен град, например. Умът й имаше нужда от почивка и отдавна не си почиваше със затворени очи. А и от толкова изпушени цигари, и студена вода едва ли щеше да сънува.

Затова просто надничаше през пердето към изпразващите се кофи с боклук. Приятно бе, че в толкова необичайни часове и температури се намираха хора, които заставаха пред сградата отсреща, бъркаха дълбоко в джобовете си и вадеха хартиен плик, който пускаха в пощенската кутия. (Представяте ли си, колко неприятно би било да си пощенска кутия, ако имаш вродено неконтролируемо любопитство и всеки ден през теб минават стотици прилежно запечатани тайни. Макар че не можеше да си представи да ги узнае всичките..)

Беше написала малко писма в живота си. Прекалено малко. (Ама истински - с адрес на подател, получател и пощенска марка. Със "Здравей, Еди-кой-си! Как си?" и "Нямам търпение да ми отговориш, твоя Ти-знаеш-коя", където искрено се интересуваш от състоянието на получателя.) Последното беше преди месец, скрито в една празна пътна чанта.

(Луд ли е този, който пуска картички в чантите на непознати? Винаги бе искала да открие плик с мили неадресирани думи, вместо липсващи ключове, в чантата си.)

Ако деня се познаваше по утрото, този щеше да е тих, студен и задимен. Но едва ли. Беше сигурна само, че щеше да е вторник, последният януарски вторник за 2012, както и че нямаме нужда да ни обичат. Имаме нужда да ни обичат само хората, които обичаме.

божури

И те стояха на пейката, вперили очи в улицата пред тях. Той вярваше, че не е познавал по-ужасно място от този град, а тя не спираше да се усмихва. Отпиваха капучино, а той късаше листата на божурите, които тъкмо й бе подарил. Тя бавно пушеше цигара, като че ли не искаше да свършва, защото той би пожелал да си тръгнат, а тя усещаше уют в компанията му. Толкова спокоен уют, че земята спираше да се върти и облаците застиваха.

Още няколко примигвания и листата на божурите свършиха. Тогава той се обърна към нея и я загледа без да говори. Беше студено.
- Не мога повече! Тръгвам си..
- Къде?
- Ще дойдеш ли с мен?
- Не.
- Защо?
- Защото бягаш - каза тя и стана. Мина зад него, закри очите му с ръце и пак заговори. - Едва сега забелязвам малките ледени висулки от облегалката на пейката. А фугите между плочките под нея са пълни с разтопена вода и докато самата плочка е суха, картинката е много приятна. Розовите листа са безкрайно красиви на сивия фон на цимента, макар че бяха красиви и на зеленото стъбло. Виждаш ли, нещата не спират да са красиви, когато веднъж са били. Допи ми се лимонада, защото една жена току що мина с найлонова жълта торба, пълна с лимони. Небето е толкова синьо днес, нищо че и с няколко облака би било прекрасно. Ухаеш на пролет. Така ухаеше, като се запознахме миналата пролет, може би заради това. Хубаво е, харесва ми. Иска ми се да съм калинка на рамото ти и да се задушавам, но по-късно ще легна до теб и ще се опитам да го погълна. Харесва ми, когато се мусиш на света около теб, но накрая намираш смисъл. Харесва ми да ти намирам смисъл и да съм смисъл понякога. Но няма да е така винаги, научи се сам, докато съм тук. Едно куче замръзва пред врата на кафенето. Тъжно е, че не го пускат. И на мен ми е студено. Мирише на горещо кафе, а ноктите ми блестят на светлината. В косата ти има няколко довяни снежинки. Мисля, че паднаха от рамото на статуята пред пощата. Харесвам те, знаеш ли? Не отговаряй. Знаеш. И аз знам. Знам и че това не е завинаги, но моля те, бъди тук утре - каза тя и махна ръцете си. Когато се обърна видя как палтото й се отдалечаваше бързо и се скри в трамвая. Обичаше да си тръгва, но винаги се връщаше.

едно

Ако точно сега имаше право на едно желание и правото й изтичаше след минута, вместо да изрече хилядите неща, за които копнее постоянно като мантия-невидимка, облак, магазин за домашен шоколад, сандък със жълтици, снежна буря в хола, дъга пред прозореца, край на световните проблеми, гараж за бели тениски, живот в Ню Йорк, красиви етикети и т.н., тя щеше да си пожелание нещо съвсем различно...

Ако точно сега тя имаше право на едно желание и правото й изтичаше след минута, тя щеше да поиска дом.

цветните петна

Въздухът ухаеше странно тази сутрин. Не знаеше какво е, не беше лоша миризма, но от нея го присвиваше стомаха и виждаше цветни петна. Още по-странно бе, че от това всъщност му ставаше хубаво.

Обаче не беше само въздухът, който бе странен. Възглавницата му се стори пронизващо студена, а леглото, макар и свикнало на самотата му, ужасяващо празно. Всички тези смесени чувства, които го обзеха, му помогнаха да се разсъни и понеже мястото сред завивките някак му бе неудобно, той стана и влезе в банята, ама водата някак не го докосваше. Кафето също мина незабелязано през гърлото му, както и първата, втората и третата цигара. След като се облече насила, защото някак огледалото не му даваше одобрение, което да е достатъчно, той тръгна към работа. 

Докато вървеше се изненада, че някак странно телефонът му не иззвъня, а музиката, идваща от него, звучеше като вятър. Всяка крачка в иначе слънчевата и приятна сутрин му се струваше недомислена и без посока. Въпреки че умът му добре знаеше къде отива, краката като че ли търсеха път, който не съществуваше. Опита се да заснеме красиво дърво, но картината така и не намери мястото си на екрана. В офиса седна и реши да поработи, но очите му все се взираха за нещо, което очевидно не беше там. Реши да хапне с надеждата, че калориите ще го съживят, но напротив липсата на сетивност в устата му го притесни още повече. 

Не разбираше какво се случва и как да поправи органите си така, че да работят на неговите честоти, а не на нечии незнайно чии. Сякаш всичко в него се притегляше от милиони невидими магнити в милиони несъществуващи посоки.

Накрая си тръгна от работа, под предтекст, че е болен, защото всъщност това необяснимо свое състояние той разбираше единствено като болест. Докато вървеше покрай случващия се като че ли в паралелен свят хорски живот, сложи ръце в джобовете си, понеже не им откриваше правилно място. От единия извади стара зелена бележка с малко изречение, подписано от някаква фея. Тогава си спомни, че я беше забравил.

Нютон, Везувий и спящите водни лилии

Ако точно сега имахте право на едно желание и правото ви изтичаше след минута, какво бихте си пожелали на секундата? Нещо невероятно като люлка в облаците, като дъга в хола, като топъл сняг или нещо по-малко вероятно като говорещо куче, като милион жълтици, като любовта на живота ви пред входната врата, или нещо съвсем просто като работният ден да свърши, например. Почти лесен въпрос. Точно това се чудеше Везувий в ранната сутрин край езерото със спящи лилии, когато тъкмо бе уловил една будна, която изпълняваше желания. Понеже вероятността да хванеш такава бе една на 1 милион години, а точно преди месец бе уловена, той не потегли към мястото с никаква надежда по-различна от приятен обяд и щом вълшебното създание се появи, а в тигана му вече имаше риба, въпросът й до удари като летящ роял тротоар.

Люлка вече си имаше, дъги беше виждал, снегът не го вълнуваше и пари не му трябваха, а любовта, на която се надяваше, нямаше точна формулировка. Така, с милион мисли в секунда в главата си, той стоеше срещу лилията безмълвен, а тя само отброяваше оставащите секунди. След още няколко нейни потрепвания времето му щеше да изтече, а той все още нямаше намислено желание.

Тогава от нищото се появи тананикащият Нютон с домати в ръка. Везувий веднага скочи да го посрещне, радостен, че има с кого да сподели обяда си и започна да търси думи, с които да обясни странния си момент. Подходящи не се появиха и той реши да посочи лилията, но когато се обърна тя вече отдавна сънуваше дълбините на езерото. Вместо да се разочарова и натъжи, Везувий се усмихна и прегърна Нютон. Всъщност, той имаше всичко, от което се нуждае в момента, а времето отдавна го бе научило, че правилните неща се случват и без будни лилии.

най-студената зима

косата й не искаше да вирее в студена глава
храна не искаше да стои в студения стомах и се бунтуваше
дрехите й не отиваха на студена фигура
красивото бягаше от студените й очи
идеите отказваха да се родят в замръзнало съзнание

само ако можеше, зимата да свърши

вятър

Харесваше хора вятър. Такива, които не знаят какво искат. Които само минават, разместват света и си отиват. Които не намират, но постоянно търсят. Които нямат посока и план, но са целите ритъм.. Но харесваше и да ги гони, и хваща..

затъмнение

- Усмихни се, де - каза дъгата.
- Не мога. Не съм слънце, което се показва на всеки 12 часа - отвърна тъмносив облака.