златна рибка

Колко много обичаше да наднича в главата й. Да се среща с нея и само да я гледа, опитвайки се да разбере колко точно думи крие устата й в една мълчалива минута. Взираше се в косата й и наблюдаваше как вятърът мести новопоникналите косъмчета, а лъчите се бият да се отразяват в тях. Странно бе, но вечер кожата й блестеше, а очите шареха като златна рибка в кръгъл аквариум, подскачаха от земята до облаците, от облаци на облаци и пак по земята. И все мълчеше, а когато говореше казваше една дума, едно изречение, един звук, но те му се струваха така красиви и тайни.

Обичаше да я гледа как мечтае. Лягаше на тревата, на пейката, на бара, на земята, на леглото, в скута му. Поглеждаше небето, тавана, листата на дървото, вътрешната страна на клепачите си, лицето му. Започваше да мълчи и да се усмихва, поглеждаше го и пак се усмихваше. Казваше дума:

- Много.

Или две:

- Красиво е. - Пак млъкваше.

Понякога му разказваше какво вижда, какво чува, какво усеща, как ухае, с подробности, каквито не биха му хрумнали на търси. Мислите й бяха бели и цветни, тънки и прави, дебели и назъбени, ясни и мъгливи и всичко едновременно. Движенията й бяха нежни и диви. Устните й - топли и скрити. Стъпалта й не докосваха земята и разклащаха света, докато ходи. Раменете й сълзяха за прегръдка и пареха ръцете му. Миглите й мамеха и не гонеха. Шията й целуваше и хапеше. Дланите й пишеха за него, но нямаше да споделят

Не я разбираше, но не искаше. Просто много обичаше да я гледа.