sandman (re)

Пиша му писма всеки ден и просто му разказвам. Ей, така, за да знае. Защото искам да знае, а не просто да ме помни.

Описвам му деня си, хората, които съм срещнала и какво са предизвикали у мен, малките неща, които са ме разсеяли, приликите, които съм намерила, песните, които са ми напомнили на него, хората, в които се влюбвам. Разказвам му за новите си рокли, пускам му новата си музика и старите му споменавам обаче. Снимам моменти с думи и всичко му изпращам, за да знае, че не е пропуснал нито едно примигване, отмятане на коса, вдишване или глътка.

Развеждам го през новите места - сядаме аз и мисълта за него по всички столове, докато не открием най-удобните и там вадя лист и пак му пиша, за да знае, че съм се сетила. Срещаме се с хора, пием вино и ядем много шоколад, когато има шоколад. Аз обичам шоколад, а той по-скоро от солидарност се тъпче. Тичаме по пясъка късно вечер и стъпваме първи в снега. Лежим по прясно окосена трева и се заливаме с вода, когато е топло. Постоянно правим сапунени балони, пак защото обичам, а пък той обича да ме гледа. Рисувам му улиците и дупките, в които е спъвам, и плаващите плочки, и хората, които съм опръскала.

И за всички нови любими неща му споменавам, защото знае, че си ги сменям. Като, че вече не пия Cappuccino Grande, a Classico и че започнах да харесвам музика му.

Само хората около мен не му показвам. Пазим ги в тайна, защото той не умее да ме дели, а аз не умея да съм с него.

Отивам да му пиша. Край.




Ха!


като другите момчета

Той просто спря, за да я гледа. Защото знаеше, че ако се движеше със сигурност щеше да обърка нещо в пространството и щеше да изпусне част от примигване. А той не искаше да изпуска нищо, нито една пружинка, която косата и правеше, докато тя слизаше по стълбите, нито едно промъкване на вятъра между пръстите на ръцете й, нито една част от докосването на стъпалата й до мрамора.

Усещаше как мислите й се лутат по целия площад, блъскайки се в облаците, в земята и обратно и как всички мисли наоколо се блъскаха в нея, а сиянието, което се простираше от тялото й навън ги прегръщаше и тя засияваше още по-силно. Само че светлина нямаше, слънцето почти се бе скрило, а уличните фенери щяха да се включат чак след двайсетина минути. Въпреки това, той я виждаше съвсем ясно, не грееща, а просто слизаща по стъпалата. Необяснимо просто. Как можеше нещо толкова съвършено като чувството, което го обземаше, докато стоеше там вцепенен и взрян в нея, да бъде породено от нещо толкова просто като слизане по стъпала.

И изпитвайки това съвършенство не разбираше, как всички останали очевидно не го изпитваха толкова силно, защото всички се взираха в нея, но никой не стоеше неподвижен. Старата жена продължаваше да сипва пуканки на влюбените двойки дошли да се презентират по площада, красавецът си усукваше захарния памук, а малкото момиченце продължаваше да подскача около баща си, който рисуваше портрет на двойка невлюбени, но дори и те не стояха неподвижни, а се смееха на вицовете на клоуна, които забавляваше миновачите на пейката до тях. Някакви деца пееха, някакви жени я обсъждаха, някакви мъже също, някакви момичета мечтаеха да бъдат като нея и се опитваха да имитират походката й и погледа.

А тя минаваше покрай всичко това без дори да разбира, как стъпките й промeнят посоката на вятъра от мисли наоколо. Тя просто слизаше по мраморни стъпала, а всичко останало само съществуваше около тялото й.

А по него имаше полепнали толкова желания, че той едва забеляза погледа й, насочен право в очите му, но пък видя как устните й трепнаха, изкривиха се в перфектна дъга и пропуснаха най-неочакваната усмивка, която той бе получавал.







restart

Restar-та на сърцето е добра идея, но как става, къде е бутонът или се случва от start menu-то?

А какво следва?





И, ако следва нищо, за какво ти е да го правиш?

Представяш ли си сърцето да ти да се изпразни и да трябва да го пълниш със спомени (да, те живеят тук, не в мозъка. В мозъка са сънищата само.), чувства, пърхане и с ред други неприятни емоции.

Да бе, отново, че сърцето ти да не е желязно, какво като в кръвта се намира малко, не се отлага по стените на камерите, нали?


порокЪТ

Притежанието е най-големият човешки порок!

Това си помисли Зи, отпивайки от вече студеното си капучино, докато наблюдаваше как две дами от лакомия се тъпчеха с пресни меденки, от който отдавна бяха поели достатъчно.

Зи винаги се дразнеше, когато хората взимаха нещо с единственото намерение да го притежават.
Не разбираше защо съседката й постоянно си купуваше списания, които не чете. Толкова букви и мастило просто се изпаряваха в нечии пълен с букви и мастило апартамент, без никога да достигнат до човешки поглед, камо ли да се завъртят в глава и да станат мисъл.

Ами с дрехите и обувките, и свещниците, и грозните сувенири? Хората постоянно обричаха вещите на неупотреба, но и лишаваха някой друг от възможността да им се наслажди. Вещите са, за да се употребяват и това е! Същото важеше и за хората - ненужно дълги и сложни връзки, бракове, имущество.. Когато чувстваха станат нежелани, те трябва да се освобождават, за да намерят друг топъл и любящ дом.

Затова Мози винаги хвърляше храната преди да се развали, изоставяше скучните книги при приятел, изтриваше музиката, когато спреше да я слуша и забравяше хората, които можеха да се забравят.

Така правеше своето добро.






Master Mimi и брадатите крале

ММ стоеше на терасата си, заровена в мисли за ненарисувани картини. Купчината и стигаше буквално под носа и гъделичкаше цялото й тяло с приятни идеи за неприятен край. Като че ли светът имаше нужда от още една буря, каквато със сигурност щеше да се случи, ако тя послушаше дори и една.

Затова просто затвори очи, запуши нос и потопи глава в мисли с тъмна коса и вечерен привкус, от които гръдният й кош се поклащаше като синчец в късния декември. Те я отведоха на снежна нива (нива, по която растеше сняг) някъде на изток от северната полярна звезда. Там не точно в средата, но не и близо до някой край, освен ако не смятахме небето за край, защото беше разположен на малък хълм, се намираше леденият дворец на брадатите крале.

Брадатите крале управляваха ледените долини от както спасиха три лъва от премръзваме преди няколко хиляди лета. ММ им подари владенията като награда за смелостта, която се надяваше да имат, а и защото така или иначе никой не умееше да борави със студа законосъобразно и целенасочено. За нейна изненада, те не само го укротиха, но и се научиха да го контролират.

Студът им построи замък, леден, на върха на единствения хълм в долините, с три кули наклонени в различна посока, по една за всеки от кралете.

Най-големият брат, като всички най-големи братя, беше най-суровият от тримата. Не прекарваше много време в кулата си, всъщност той не се задържаше дълго никъде, страдаше от синдрома ВТРЪС (т.е. нещата бързо му омръзваха). За разлика от останалите двама, този почиташе топлото и най-често можеше да бъде видят заровен в пясъка на някоя пустиня, размечтан и обичан, но необичащ. Братята му бяха измислила прякора "пясъчният човек", та пясъчният човек беше слабост на ММ, на моменти непреодолима, на моменти заменима с някой от останалите. Срещаха се рядко, когато взаимните им желания съвпадаха, но винаги случайно и на неопределени интервали от време. Той беше онова нещо, което караше ума й да си почива, като го изпращаше в неясна посока и се разбъркваше в чувствата й като микровълна в царевично зърно.

Средният брат беше потаен и мълчалив. С ММ си рисуваха истории с погледи, които преминаваха от единия в другия в единия в другия и отлитаха в студа. Средният беше като Дядо Коледа - внасяше уют във всяко лице, в което се взреше. Щом усмивката му докоснеше бузата на ММ всички влажни частици от нея се изпаряваха заедно с всички мрачни мисли. Иначе, нито дебел, нито побелял, напротив висок, слаб и тъмен, като черните коне, които обичаше да язди в снега рано сутрин от единия край на долините до другия, докато източното слънце проблясва зад гърба му.

Най-малкият можеше да побърква с поглед. Имаше онзи див, луд и бунтарски, дори леко мръсен вид, но щом се вкопчиш в прегръдката му, ухаеше на бели чаршафи, прясно изпрани и накачени в зелена градина с още много други бели чаршафи. Обичаше да прави бели, да обърква, невъзможно да обещава, но след това пак чаровно да се връща и да очаква дори повече. Всъщност взаимоотношенията им бяха особено прости, след като преминаха сложната фаза на едностранното влюбване. Сега само неловко се подминаваха. Той така и не й прости, че тя не се научи да го обича, а тя така и не се опита. Въпреки това, обичаше да се връща при него за малко, когато имаше нужда от бързи чувства и кратки празни изречения.

ММ вървеше бавно към замъка, а снегът под стъпките й се топеше. Още не знаеше кой от всички иска да види, но имаше време да реши, тепърва се съмваше.





математики?

И така тихо и просто една идея умря. Задуши се сред мислите ми за този, онзи и четвъртия.

А с приятелките ми говорехме за попивателни гъби, белина, тенджери и бонбони като опитни домакини, чак каквито едва ли някога ще бъдем. Все пак земята се върти твърде бързо, за да се уча тепърва да готвя, ще си ям от научените.

Тези вечери са най-хубави, когато сме заедно и вървим в редица по тротоара, не като в Сексът и градът, а като Ние и Градът, защото нито животът ни е само секс, нито можем да си говорим само за едно нещо. Имам най-различните приятелки на света, човек би казал, че нямаме допирна точка и вероятно ще е прав. Всяка си живее в нейна си координатна система и понякога се чудя как сме се допуснали в квадрантите си. Съдба или математика - да доказва, която разбира.

Нито знам как се разбираме, нито как се търпим, нито как се обичаме, нито как си омръзваме, нито как се нуждаем, нито защо, но знам, че е хубаво, че държим и че ще продължим.






един ден в малко

малко пиано
малко женски глас
малко old school hip hop party
малко строеж
малко разредена бира
малко развалена машина за Pinball
малко страшни хора
малко добри приятели
малко хубава вечеря
малко освежаваща разходка
малко стар изоставен филм
малко гадно обаждане
малко работа
малко кафе с мляко
малко захар
малко от теб
малко целувки
малко от друг
малко стар приятел
малко тръпка
малко кола
малко портокалов сок
малко кожа
малко черно
малко сън
малко забравено портмоне
малко усмивки
малко сдухване
малко Сестроси
малко планове
малко обещания
малко снимки
малко гореща вода
малко нова рокля
малко хубави думи
малко глупост
малко апетит
малко списания
малко чужд парфюм

малко никога повече
малко още веднъж за последно



Да, малко ми е, искам всичко, пък!





Followers