една цигара време

- Може ли да постоя до теб?
- Заповядай!
- Цигара?
- Не пуша.
- Браво!
- Да се запознаем...
- Искам просто да споделя момента ти. Мисля, че това е по-силно от това да си знаем имената.
- Мхм. За какво мислиш?
- Колко пъти ще светне червено, преди да изгори цигарата ми.
- Интересно.
- Вече са 3.
- Винаги ли заговаряш непознати и пушиш до тях?
- Предпочитам да не говоря, но ти ми задаваш въпроси.
- Извинявай! Искаш ли да пием кафе ей там и да си мълчим?
- Би било хубаво. Ти може да говориш, просто не ми задавай въпроси.

...

- Какво ще пиеш? Извинявай! Може да ми го напишеш ето тук и ще ти донеса.

"Вода"

- Окей! Веднага се връщам... Все пак се казвам Иво. Винаги съм живял тук. Работя в офис. Управлявам хора. Мечтая да имам ферма за коне. Влюбен съм в приятелката си. Мисля, че малко хора могат да го кажат. Колко пъти светна червено?

"Изпуших си цигарата"


- Красива си. Очите ти светят. Изглеждаш нервна. Когато съм нервен, заставам на един крак, броя до 100 и ми минава.

":)"

- Обичам сладко. Обичам да готвя. Не обичам жълтия цвят. Имам куче. Щастлив съм.

"До скоро"




как си


Да знаеш, че има някого, когото го е грижа и не става въпрос за родителите ти, защото тяхната грижа е малко или много по задължение, идва с раждането, но да знаеш, че има някой, чиято ДНК не споделяш, дори и един, който си докоснал по този конкретен начин, че наистина иска да знае, че си добре, това е най-топлото и лекуващо чувство на света.

Затова тя никога не питаше "как си", ако наистина не се интересува. Общуването й се струваше достатъчно лицемерно, за да подвежда така. Предпочиташе моментите на случайно подсещане, когато видеше нещо красиво и искаше да го сподели.

В един такъв момент, докато пиеше кафе и разглеждаше хората по улицата, си спомни как една сутрин стояха на терасата. Той й рошеше косата, докато тя си лакираше ноктите на краката, но вместо да се ядоса, че е изцапала целите си пръсти, ги остави така, за да й напомнят колко обича той да роши косата й.

Не можа да си спомни, кога за първи път усети грижата за него в себе си. Може би бе в онази вечер край морето, когато той я изпрати до хотела, прегърна я, каза й "лека нощ" и "обичам те" и си тръгна. Или пък когато й написа за първи път "в началото бе словото"... не помнеше кога и как хората са я докоснали по онзи начин, който ражда грижата - за никого, за нито един - и пак вкарваше най-искрените си чувства във всяко "как си".




срещи


- Не искам да се подминаваме така! 
- Не искам се спираме и да си разказваме неща, които вече сме научили от Facebook. 




нямаме време


Ръката й се спусна бавно по косата му, по бузата - пръстът й погали окото му и после устните - по врата, по гърдата и се спря на сърцето му. Там тя остана известно време, запаметяваща мелодията на туптене. Тоя я отмести, целуна я по челото и започна да се облича.



юни


Хората са музика, когато говорят за нещата, които обичат. Както и когато мълчат до тях.


Аз обичам юни.




зле подредени изречения


Няколко зле подредени думи в изречение и връзката се разпада, точно както няколкото грешни движения на пръстите могат да предизвикат счупената ваза.

Иска ти се да знаеш какво ще се случва още от началото, да предвиждаш тъжните моменти и да ги избягваш, но накрая ставаш толкова добър, че сам ги предизвикваш на инат. Любовта е като стъклена сфера около двама души - виждаш всичко наоколо, но някак си по-близо само до един.

Един ден разбираш, че си намерил човека, но характерът му е толкова неудобен, че се спъвате един в друг на всяка крачка. А като паднете боли. И всеки път думите стават по-жестоки и по-от сърце. Стоите с гръб един към друг, не си говорите, удряте с все сила по сферата, привиквате и други да удрят, но стъклото не се чупи.

После се обръщаш и виждаш, че той се е обърнал и те гледа, разбрал, че най-близкото си му ти. И пак.

Followers