Да знаеш, че има някого, когото го е грижа и не става въпрос за родителите ти, защото тяхната грижа е малко или много по задължение, идва с раждането, но да знаеш, че има някой, чиято ДНК не споделяш, дори и един, който си докоснал по този конкретен начин, че наистина иска да знае, че си добре, това е най-топлото и лекуващо чувство на света.
Затова тя никога не питаше "как си", ако наистина не се интересува. Общуването й се струваше достатъчно лицемерно, за да подвежда така. Предпочиташе моментите на случайно подсещане, когато видеше нещо красиво и искаше да го сподели.
В един такъв момент, докато пиеше кафе и разглеждаше хората по улицата, си спомни как една сутрин стояха на терасата. Той й рошеше косата, докато тя си лакираше ноктите на краката, но вместо да се ядоса, че е изцапала целите си пръсти, ги остави така, за да й напомнят колко обича той да роши косата й.
Не можа да си спомни, кога за първи път усети грижата за него в себе си. Може би бе в онази вечер край морето, когато той я изпрати до хотела, прегърна я, каза й "лека нощ" и "обичам те" и си тръгна. Или пък когато й написа за първи път "в началото бе словото"... не помнеше кога и как хората са я докоснали по онзи начин, който ражда грижата - за никого, за нито един - и пак вкарваше най-искрените си чувства във всяко "как си".
смятам за нужно да отбележа, че тя е за обичане. много обичане. голямо обичане. защото не е от момичетата, които ходят на педикюр, а се лакират сами. освен това могат да усетят вълшебството на пръсти в косата.
ReplyDeleteтя е за обичане. точка