Затова просто затвори очи, запуши нос и потопи глава в мисли с тъмна коса и вечерен привкус, от които гръдният й кош се поклащаше като синчец в късния декември. Те я отведоха на снежна нива (нива, по която растеше сняг) някъде на изток от северната полярна звезда. Там не точно в средата, но не и близо до някой край, освен ако не смятахме небето за край, защото беше разположен на малък хълм, се намираше леденият дворец на брадатите крале.
Брадатите крале управляваха ледените долини от както спасиха три лъва от премръзваме преди няколко хиляди лета. ММ им подари владенията като награда за смелостта, която се надяваше да имат, а и защото така или иначе никой не умееше да борави със студа законосъобразно и целенасочено. За нейна изненада, те не само го укротиха, но и се научиха да го контролират.
Студът им построи замък, леден, на върха на единствения хълм в долините, с три кули наклонени в различна посока, по една за всеки от кралете.
Най-големият брат, като всички най-големи братя, беше най-суровият от тримата. Не прекарваше много време в кулата си, всъщност той не се задържаше дълго никъде, страдаше от синдрома ВТРЪС (т.е. нещата бързо му омръзваха). За разлика от останалите двама, този почиташе топлото и най-често можеше да бъде видят заровен в пясъка на някоя пустиня, размечтан и обичан, но необичащ. Братята му бяха измислила прякора "пясъчният човек", та пясъчният човек беше слабост на ММ, на моменти непреодолима, на моменти заменима с някой от останалите. Срещаха се рядко, когато взаимните им желания съвпадаха, но винаги случайно и на неопределени интервали от време. Той беше онова нещо, което караше ума й да си почива, като го изпращаше в неясна посока и се разбъркваше в чувствата й като микровълна в царевично зърно.
Средният брат беше потаен и мълчалив. С ММ си рисуваха истории с погледи, които преминаваха от единия в другия в единия в другия и отлитаха в студа. Средният беше като Дядо Коледа - внасяше уют във всяко лице, в което се взреше. Щом усмивката му докоснеше бузата на ММ всички влажни частици от нея се изпаряваха заедно с всички мрачни мисли. Иначе, нито дебел, нито побелял, напротив висок, слаб и тъмен, като черните коне, които обичаше да язди в снега рано сутрин от единия край на долините до другия, докато източното слънце проблясва зад гърба му.
Най-малкият можеше да побърква с поглед. Имаше онзи див, луд и бунтарски, дори леко мръсен вид, но щом се вкопчиш в прегръдката му, ухаеше на бели чаршафи, прясно изпрани и накачени в зелена градина с още много други бели чаршафи. Обичаше да прави бели, да обърква, невъзможно да обещава, но след това пак чаровно да се връща и да очаква дори повече. Всъщност взаимоотношенията им бяха особено прости, след като преминаха сложната фаза на едностранното влюбване. Сега само неловко се подминаваха. Той така и не й прости, че тя не се научи да го обича, а тя така и не се опита. Въпреки това, обичаше да се връща при него за малко, когато имаше нужда от бързи чувства и кратки празни изречения.
ММ вървеше бавно към замъка, а снегът под стъпките й се топеше. Още не знаеше кой от всички иска да види, но имаше време да реши, тепърва се съмваше.
No comments:
Post a Comment