Не можеше да приеме, че светът или поне мястото, в което се развиваше животът й, са скучни или грозни. Затова, когато навън духаше леден вятър, тя се радваше на мелодията му. Обичаше да се разхожда със слушалки в ушите, от които не излизаше звук, и в същото време да слуша преминаващите коли, стъпките на хората пред нея, скърцането на снега под обувките си и в много тиха нощ горенето на цигарата между пръстите си.
Обичаше светлината на фаровете скриващи се в тунела, слънчевото отражение в околните прозорци, цветовете по улицата, създадени от светещата видеостена. Изгубваше се в иглите на стаите, в песен, в броката по ноктите си, в нечий поглед. Съзнанието й се рееше, следящо хвърчаща снежинка, гонещо пушек от комин, обхождащо облак, давещо се в парфюм, страдащо за спукан сапунен балон.
Понякога се успокояваше в хаоса на разхвърлена стая, друг път в успоредни линии. Боготвореше цветовете на времето - светлината на деня и тъмнината на нощта. Често забравяше важните хора и се увличаше в непознати. Винаги имаше план, който никога не следваше. Не знаеше часа и дата, не разбираше от срокове, вярваше в спонтанността на съдбата. Не вярваше в краищата и в прогнозата за времето.
Нямаше инстинкт за душевно самосъхранение, само силни инстинкти.
Не чакаше, защото знаеше, че няма време. Затова запомняше всичко, което види. Но не виждаше всичко, само неважните неща.
No comments:
Post a Comment