поща

Нощта не беше нищо особено. Просто не беше от онези нощи, в които се спи.

Или поне тя не спеше, а слушаше заспалия град. Има малко неща, по-красиви от заспал зимен град като събуждащ се летен град, например. Умът й имаше нужда от почивка и отдавна не си почиваше със затворени очи. А и от толкова изпушени цигари, и студена вода едва ли щеше да сънува.

Затова просто надничаше през пердето към изпразващите се кофи с боклук. Приятно бе, че в толкова необичайни часове и температури се намираха хора, които заставаха пред сградата отсреща, бъркаха дълбоко в джобовете си и вадеха хартиен плик, който пускаха в пощенската кутия. (Представяте ли си, колко неприятно би било да си пощенска кутия, ако имаш вродено неконтролируемо любопитство и всеки ден през теб минават стотици прилежно запечатани тайни. Макар че не можеше да си представи да ги узнае всичките..)

Беше написала малко писма в живота си. Прекалено малко. (Ама истински - с адрес на подател, получател и пощенска марка. Със "Здравей, Еди-кой-си! Как си?" и "Нямам търпение да ми отговориш, твоя Ти-знаеш-коя", където искрено се интересуваш от състоянието на получателя.) Последното беше преди месец, скрито в една празна пътна чанта.

(Луд ли е този, който пуска картички в чантите на непознати? Винаги бе искала да открие плик с мили неадресирани думи, вместо липсващи ключове, в чантата си.)

Ако деня се познаваше по утрото, този щеше да е тих, студен и задимен. Но едва ли. Беше сигурна само, че щеше да е вторник, последният януарски вторник за 2012, както и че нямаме нужда да ни обичат. Имаме нужда да ни обичат само хората, които обичаме.