Ако точно сега имахте право на едно желание и правото ви изтичаше след минута, какво бихте си пожелали на секундата? Нещо невероятно като люлка в облаците, като дъга в хола, като топъл сняг или нещо по-малко вероятно като говорещо куче, като милион жълтици, като любовта на живота ви пред входната врата, или нещо съвсем просто като работният ден да свърши, например. Почти лесен въпрос. Точно това се чудеше Везувий в ранната сутрин край езерото със спящи лилии, когато тъкмо бе уловил една будна, която изпълняваше желания. Понеже вероятността да хванеш такава бе една на 1 милион години, а точно преди месец бе уловена, той не потегли към мястото с никаква надежда по-различна от приятен обяд и щом вълшебното създание се появи, а в тигана му вече имаше риба, въпросът й до удари като летящ роял тротоар.
Люлка вече си имаше, дъги беше виждал, снегът не го вълнуваше и пари не му трябваха, а любовта, на която се надяваше, нямаше точна формулировка. Така, с милион мисли в секунда в главата си, той стоеше срещу лилията безмълвен, а тя само отброяваше оставащите секунди. След още няколко нейни потрепвания времето му щеше да изтече, а той все още нямаше намислено желание.
Тогава от нищото се появи тананикащият Нютон с домати в ръка. Везувий веднага скочи да го посрещне, радостен, че има с кого да сподели обяда си и започна да търси думи, с които да обясни странния си момент. Подходящи не се появиха и той реши да посочи лилията, но когато се обърна тя вече отдавна сънуваше дълбините на езерото. Вместо да се разочарова и натъжи, Везувий се усмихна и прегърна Нютон. Всъщност, той имаше всичко, от което се нуждае в момента, а времето отдавна го бе научило, че правилните неща се случват и без будни лилии.
No comments:
Post a Comment