БАМ

В една ледена сутрин, Ком излезе да тича, както правеше всяка топла сутрин от началото на лятото, но октомври не беше най-гостоприемният месец за тичащите непрофесионалисти - умееше да ги разболява с лекотата, с която се отделя сапунен балон от пръчица в спокойно време. На третата пряка се спря задъхан и седна на стълните пред някакъв вход.

Вперил поглед в земята, като не чуваше нищо друго освен собственото си учестено дишане, за секунда да пропусне приплъзването на дългата й пола по цимента пред него, докато тя се изкачваше бързо по стълбите към входната си врата. Изтърва си ключовете, право върху главата му, а от болката съвсем му причерня. За малко да припадне, но всички функции в тялото му отказаха, включително и тази, която контролира отказването на функциите, така че той напълно да замръзне в изкривена поза, в мига, в който погледите им се срещнаха.

Тя приличаше на ангел от реклама на бельо, но много по-красива. Имаше светлокафяви очи и тъмнокестенява коса, малко тяло и дълги слаби крака. Носеше копринена пола, която опираше земята, топ с деколте почти до колана и къс развлечен пуловер, но той виждаше само очите й и косата, и лекото трептене на устните, докато си поемеше леден въздух.

Изведнъж от носа му бликна кръв. Изненадана от реакцията на тялото му, тя го покани вътре за чашa топло кафе и мила грижа. Седнаха в малката й кухня с цвят на зелена ябълка и пиха дълго кафе без захар с меденки във форма на сърца и разговаряха за времето, за вълните в косата й, за болката в главата му, за книгите на рафта в хола й, който се виждаше през отворената кухненска врата. Преместиха се в хола и тя му показа колекцията си от стари снимки, а той се пошегува с купчината дрехи, които изпадаха от килера й. Тя направи сандвичи и пусна музика, той седна в старо кресло, а тя се разположи на голям плюшен диван. Вече не говореха, нямаше нужда. Ком отиде до тоалетната да погледне главата си - като че ли беше добре, имаше лек отток, но щеше да мине, от нея му минаваше.

Когато се върна в стаята, тя спеше на дивана, тогава той седна в креслото и БАМ, моментът със замръзването на всички функции в тялото му пак се случи. Сега можеше да гледа нея и само нея, и да мисли за нея, и само нея, и да не мисли, защото при спряна функционалност си е трудно. Така остана цяла сутрин, забил поглед в лицето й, което, можеше да се закълне, излъчваше светлина или топлина, не знаеше точно, някаква енергия, но замайваща.

Тя се събуди около обяд. В същия миг двигателните му способности се върнаха и той успя навреме да откопчи погледа си от нея и да го забие в някаква книга на масата пред тях. Оправда присъствието си с това, че не е искал да я оставя сама на отключена входна врата, а и се е сетил, че не знае името на жената, спасила го от прекалена загуба на кръв от носа. Тя се усмихна, стана, прегърна го и му прошепна "Нет" в ухото. За малко БАМ-моментът да настъпи пак, но като че ли той вече се научи да го овладява, леко.

Обеща й, че ако времето е така студено и на следващия ден, ще я заведе на топла вечеря, като благодарност за гостоприемството и грижите. Разделиха се след още два погледа - единия казваше "Много те искам", другия премигна преди да стане ясно. Вярваха, че имат още поне един студен ден, за да разберат..

за vs