поща

Нощта не беше нищо особено. Просто не беше от онези нощи, в които се спи.

Или поне тя не спеше, а слушаше заспалия град. Има малко неща, по-красиви от заспал зимен град като събуждащ се летен град, например. Умът й имаше нужда от почивка и отдавна не си почиваше със затворени очи. А и от толкова изпушени цигари, и студена вода едва ли щеше да сънува.

Затова просто надничаше през пердето към изпразващите се кофи с боклук. Приятно бе, че в толкова необичайни часове и температури се намираха хора, които заставаха пред сградата отсреща, бъркаха дълбоко в джобовете си и вадеха хартиен плик, който пускаха в пощенската кутия. (Представяте ли си, колко неприятно би било да си пощенска кутия, ако имаш вродено неконтролируемо любопитство и всеки ден през теб минават стотици прилежно запечатани тайни. Макар че не можеше да си представи да ги узнае всичките..)

Беше написала малко писма в живота си. Прекалено малко. (Ама истински - с адрес на подател, получател и пощенска марка. Със "Здравей, Еди-кой-си! Как си?" и "Нямам търпение да ми отговориш, твоя Ти-знаеш-коя", където искрено се интересуваш от състоянието на получателя.) Последното беше преди месец, скрито в една празна пътна чанта.

(Луд ли е този, който пуска картички в чантите на непознати? Винаги бе искала да открие плик с мили неадресирани думи, вместо липсващи ключове, в чантата си.)

Ако деня се познаваше по утрото, този щеше да е тих, студен и задимен. Но едва ли. Беше сигурна само, че щеше да е вторник, последният януарски вторник за 2012, както и че нямаме нужда да ни обичат. Имаме нужда да ни обичат само хората, които обичаме.

божури

И те стояха на пейката, вперили очи в улицата пред тях. Той вярваше, че не е познавал по-ужасно място от този град, а тя не спираше да се усмихва. Отпиваха капучино, а той късаше листата на божурите, които тъкмо й бе подарил. Тя бавно пушеше цигара, като че ли не искаше да свършва, защото той би пожелал да си тръгнат, а тя усещаше уют в компанията му. Толкова спокоен уют, че земята спираше да се върти и облаците застиваха.

Още няколко примигвания и листата на божурите свършиха. Тогава той се обърна към нея и я загледа без да говори. Беше студено.
- Не мога повече! Тръгвам си..
- Къде?
- Ще дойдеш ли с мен?
- Не.
- Защо?
- Защото бягаш - каза тя и стана. Мина зад него, закри очите му с ръце и пак заговори. - Едва сега забелязвам малките ледени висулки от облегалката на пейката. А фугите между плочките под нея са пълни с разтопена вода и докато самата плочка е суха, картинката е много приятна. Розовите листа са безкрайно красиви на сивия фон на цимента, макар че бяха красиви и на зеленото стъбло. Виждаш ли, нещата не спират да са красиви, когато веднъж са били. Допи ми се лимонада, защото една жена току що мина с найлонова жълта торба, пълна с лимони. Небето е толкова синьо днес, нищо че и с няколко облака би било прекрасно. Ухаеш на пролет. Така ухаеше, като се запознахме миналата пролет, може би заради това. Хубаво е, харесва ми. Иска ми се да съм калинка на рамото ти и да се задушавам, но по-късно ще легна до теб и ще се опитам да го погълна. Харесва ми, когато се мусиш на света около теб, но накрая намираш смисъл. Харесва ми да ти намирам смисъл и да съм смисъл понякога. Но няма да е така винаги, научи се сам, докато съм тук. Едно куче замръзва пред врата на кафенето. Тъжно е, че не го пускат. И на мен ми е студено. Мирише на горещо кафе, а ноктите ми блестят на светлината. В косата ти има няколко довяни снежинки. Мисля, че паднаха от рамото на статуята пред пощата. Харесвам те, знаеш ли? Не отговаряй. Знаеш. И аз знам. Знам и че това не е завинаги, но моля те, бъди тук утре - каза тя и махна ръцете си. Когато се обърна видя как палтото й се отдалечаваше бързо и се скри в трамвая. Обичаше да си тръгва, но винаги се връщаше.

едно

Ако точно сега имаше право на едно желание и правото й изтичаше след минута, вместо да изрече хилядите неща, за които копнее постоянно като мантия-невидимка, облак, магазин за домашен шоколад, сандък със жълтици, снежна буря в хола, дъга пред прозореца, край на световните проблеми, гараж за бели тениски, живот в Ню Йорк, красиви етикети и т.н., тя щеше да си пожелание нещо съвсем различно...

Ако точно сега тя имаше право на едно желание и правото й изтичаше след минута, тя щеше да поиска дом.

цветните петна

Въздухът ухаеше странно тази сутрин. Не знаеше какво е, не беше лоша миризма, но от нея го присвиваше стомаха и виждаше цветни петна. Още по-странно бе, че от това всъщност му ставаше хубаво.

Обаче не беше само въздухът, който бе странен. Възглавницата му се стори пронизващо студена, а леглото, макар и свикнало на самотата му, ужасяващо празно. Всички тези смесени чувства, които го обзеха, му помогнаха да се разсъни и понеже мястото сред завивките някак му бе неудобно, той стана и влезе в банята, ама водата някак не го докосваше. Кафето също мина незабелязано през гърлото му, както и първата, втората и третата цигара. След като се облече насила, защото някак огледалото не му даваше одобрение, което да е достатъчно, той тръгна към работа. 

Докато вървеше се изненада, че някак странно телефонът му не иззвъня, а музиката, идваща от него, звучеше като вятър. Всяка крачка в иначе слънчевата и приятна сутрин му се струваше недомислена и без посока. Въпреки че умът му добре знаеше къде отива, краката като че ли търсеха път, който не съществуваше. Опита се да заснеме красиво дърво, но картината така и не намери мястото си на екрана. В офиса седна и реши да поработи, но очите му все се взираха за нещо, което очевидно не беше там. Реши да хапне с надеждата, че калориите ще го съживят, но напротив липсата на сетивност в устата му го притесни още повече. 

Не разбираше какво се случва и как да поправи органите си така, че да работят на неговите честоти, а не на нечии незнайно чии. Сякаш всичко в него се притегляше от милиони невидими магнити в милиони несъществуващи посоки.

Накрая си тръгна от работа, под предтекст, че е болен, защото всъщност това необяснимо свое състояние той разбираше единствено като болест. Докато вървеше покрай случващия се като че ли в паралелен свят хорски живот, сложи ръце в джобовете си, понеже не им откриваше правилно място. От единия извади стара зелена бележка с малко изречение, подписано от някаква фея. Тогава си спомни, че я беше забравил.

Нютон, Везувий и спящите водни лилии

Ако точно сега имахте право на едно желание и правото ви изтичаше след минута, какво бихте си пожелали на секундата? Нещо невероятно като люлка в облаците, като дъга в хола, като топъл сняг или нещо по-малко вероятно като говорещо куче, като милион жълтици, като любовта на живота ви пред входната врата, или нещо съвсем просто като работният ден да свърши, например. Почти лесен въпрос. Точно това се чудеше Везувий в ранната сутрин край езерото със спящи лилии, когато тъкмо бе уловил една будна, която изпълняваше желания. Понеже вероятността да хванеш такава бе една на 1 милион години, а точно преди месец бе уловена, той не потегли към мястото с никаква надежда по-различна от приятен обяд и щом вълшебното създание се появи, а в тигана му вече имаше риба, въпросът й до удари като летящ роял тротоар.

Люлка вече си имаше, дъги беше виждал, снегът не го вълнуваше и пари не му трябваха, а любовта, на която се надяваше, нямаше точна формулировка. Така, с милион мисли в секунда в главата си, той стоеше срещу лилията безмълвен, а тя само отброяваше оставащите секунди. След още няколко нейни потрепвания времето му щеше да изтече, а той все още нямаше намислено желание.

Тогава от нищото се появи тананикащият Нютон с домати в ръка. Везувий веднага скочи да го посрещне, радостен, че има с кого да сподели обяда си и започна да търси думи, с които да обясни странния си момент. Подходящи не се появиха и той реши да посочи лилията, но когато се обърна тя вече отдавна сънуваше дълбините на езерото. Вместо да се разочарова и натъжи, Везувий се усмихна и прегърна Нютон. Всъщност, той имаше всичко, от което се нуждае в момента, а времето отдавна го бе научило, че правилните неща се случват и без будни лилии.

най-студената зима

косата й не искаше да вирее в студена глава
храна не искаше да стои в студения стомах и се бунтуваше
дрехите й не отиваха на студена фигура
красивото бягаше от студените й очи
идеите отказваха да се родят в замръзнало съзнание

само ако можеше, зимата да свърши

вятър

Харесваше хора вятър. Такива, които не знаят какво искат. Които само минават, разместват света и си отиват. Които не намират, но постоянно търсят. Които нямат посока и план, но са целите ритъм.. Но харесваше и да ги гони, и хваща..

затъмнение

- Усмихни се, де - каза дъгата.
- Не мога. Не съм слънце, което се показва на всеки 12 часа - отвърна тъмносив облака.