Навици

Понякога, по надвечер или някъде към 21, 22, 23, позициониран някъде из центъра на София, когато слънцето грее от определен ъгъл или звездите, който се виждат, са точно определен и достатъчно огромен брой, тогава има няколко момента, в които този град изглежда прекрасен.

Или може би просто съм била с теб, не знам..

Докато се движиш сред старите сгради, малки красиви тераси надничат над теб, по пейките е пълно с баби, а от всякъде прииждат всякакви животинки. Започваш да забелязваш усмивки, тъпчейки се с череши и фъстъци. Бутайки колелото си, щракаш снимка след снимка как косата й нежно се помръдва от ходенето и вятъра, беше го забравил.. И това, как ухае, но това на снимката няма да се види.

Стъпва леко по тревата в парка, вървейки малко пред теб. После се затичва сред чуруликанията на някакви птички и ти я подгонваш. Понякога прилича на дете, когато прави така, толкова невинна и нежна, че те е страх да не я нараниш, ако я докоснеш. Друг път е като принцеса по стъклени пантофки, стъпва високомерна и горда, преглъщаща болката от разранените си крака. Толкова е красива в силата си. Или пък е като богиня на порока, която ти се иска да накажеш - грешна, но прекрасна, как да й откажеш. Вика те с устни, желае те с очи. А ти, след миг я настигаш и се предаваш..


Когато двама стари приятели си уговарят среща, те никога не мислят, че времето може да бъде лошо. Никога не мислят за дъжд, сняг или силен студен вятър. Мислят само за чувствата, които споделят и спомените, които ги разделят, но тези мисли винаги са топли. Затова не замръзнаха от студ, когато се срещнаха в средата на зима или както го определиха синоптиците - в най-студения ден от години насам.

Той почти не усети пронизващия вятър през двайсетте минути, докато я чакаше. Не обърна внимание и на хилядите големи мокри снежинки, които се разбиха в него. А когато на двадесет и първата минута тя пристигна, той и да искаше, не можеше да й се сърди.

Типично за нея изглеждаше два пъти по-добре от предния път и със сигурност поне един път по-зле от следващия. Топлите й очи искряха и огряваха целия площад, докато вятъра размахваше във всички посоки косите й. Зад тях приказно се подаваха червените й, леко задъхани устни, които произнесоха най-нежното "Здравей! Съжалявам, че закъснях. Не знаеш как се радвам да те видя!", което той някога бе чувал.

Отидоха в любимото им кафене, където в спомени за бъдещи планове прекараха целия следобед на фона на топла музика и много капучино с мед. Докато тя объркано рисуваше мечтите си, той не спря да я целува с поглед, след това тя му се отдаде в мислите си, а той заблудено си избираше чай. Накрая я изпрати до тях пеша, въпреки лошото време, ръката й го топлеше. След това и червените й устни, след това..


- Как изглеждам?
- По-добре!
- Моля те, сериозно. Как?
- Още по-добре!
- :)