ММ стана от леглото от буреносни облаци, което цяла нощ не я остави да спи и й рисуваше само лоши сънища. Беше разстроено заради болното време и от това ММ страдаше. Въртеше я ту наляво, ту надясно, нагоре, надолу, в кръг и спирала, и както още се сетеше. Разкаваше й за суша, прах, пясък, самота, сивота и куп други неща, които я плашеха. Цяла вечер гърмеше, беше ледено студено и от време на време я удряше ток. Накрая, след като тя го изплаши със заточение в пустинята, спря и ММ скочи ядосана.
Тя се разходи из тъмния и непривично спокоен замък. След малко, много малко всъщност, щеше да съмне и всичко да живне в различни и чудати посоки. До тогава обаче имаше около 3 мимонски минути, което в земно време беше между 30 минути и 300 часа, в зависимост от настроението на времето.
Тя влезе в хола и седна на дивана пред камината. Обичаше този диван, беше и подарък от една малка венерена принцеса, която й обеща, че на него винаги ще е спокойно, тихо, красиво и ще има още едно топло място за студено сърце, плачещо за обич. Лягаше на този диван, когато е тъжна и изплашена. Тогава той и всички спонеми по него я прегръщаха и успокояваха.
Това беше и същия диван, на който до три дни, 5 часа, 29 минути и не знаем точно колко секунди, спеше пясъчният човек. Той се качи на летящата си чиния и замина без да каже нито дума, както правеше винаги. Това тя най-много мразеше в него - чувството, че може да прави каквото си поиска, надменността, арогантността, самоувереността, сърдития поглед, сладката усмивка, стърчащата коса, начина, по който й държеше ръката, благия глас, милите думи, вкуса му..
Огънят в камината вече догоряваше, а дивана беше ледено студен. Въпреки че пясъчната буря отмина, в двореца продължаваше да има огромни купчини пясък, които мимоните изхвърляха от дни. ММ тайно се надяваше той да се е скрил в някоя от тях, но уви, знаеше, че го няма, тя никога не беше достатъчна причина той да остане, винаги искаше повече. Е, поне по-това си приличаха, а останалите прилики, още се правеха, че не забелязват.
Той имаше номадско сърце, тя също, но беше страхлива, много страхлива. Той нямаше дом, тя лесно си създаваше такъв и от както го познава се надяваше един ден тя да се превърне в дома му..
Колко наивно, дори и за нея..
Навън съмна, а в малкия хол огънят изгасна. ММ стана и се отправи към спалнята си, където леглото вече беше усмирено и чакаше господарката си за малка доза приказен сън. Пухкав топъл слой облачен дим бе готов да я обгърне, но тя го подмина високомерно, за да го накаже за волностите му през нощта.
А и не искаше да заспива, предстоеше ужасен ден и не искаше да пропусне и земна секунда от него..
Тя се разходи из тъмния и непривично спокоен замък. След малко, много малко всъщност, щеше да съмне и всичко да живне в различни и чудати посоки. До тогава обаче имаше около 3 мимонски минути, което в земно време беше между 30 минути и 300 часа, в зависимост от настроението на времето.
Тя влезе в хола и седна на дивана пред камината. Обичаше този диван, беше и подарък от една малка венерена принцеса, която й обеща, че на него винаги ще е спокойно, тихо, красиво и ще има още едно топло място за студено сърце, плачещо за обич. Лягаше на този диван, когато е тъжна и изплашена. Тогава той и всички спонеми по него я прегръщаха и успокояваха.
Това беше и същия диван, на който до три дни, 5 часа, 29 минути и не знаем точно колко секунди, спеше пясъчният човек. Той се качи на летящата си чиния и замина без да каже нито дума, както правеше винаги. Това тя най-много мразеше в него - чувството, че може да прави каквото си поиска, надменността, арогантността, самоувереността, сърдития поглед, сладката усмивка, стърчащата коса, начина, по който й държеше ръката, благия глас, милите думи, вкуса му..
Огънят в камината вече догоряваше, а дивана беше ледено студен. Въпреки че пясъчната буря отмина, в двореца продължаваше да има огромни купчини пясък, които мимоните изхвърляха от дни. ММ тайно се надяваше той да се е скрил в някоя от тях, но уви, знаеше, че го няма, тя никога не беше достатъчна причина той да остане, винаги искаше повече. Е, поне по-това си приличаха, а останалите прилики, още се правеха, че не забелязват.
Той имаше номадско сърце, тя също, но беше страхлива, много страхлива. Той нямаше дом, тя лесно си създаваше такъв и от както го познава се надяваше един ден тя да се превърне в дома му..
Колко наивно, дори и за нея..
Навън съмна, а в малкия хол огънят изгасна. ММ стана и се отправи към спалнята си, където леглото вече беше усмирено и чакаше господарката си за малка доза приказен сън. Пухкав топъл слой облачен дим бе готов да я обгърне, но тя го подмина високомерно, за да го накаже за волностите му през нощта.
А и не искаше да заспива, предстоеше ужасен ден и не искаше да пропусне и земна секунда от него..
Много приятна история и чесно да си призная накрая не исках да свърши.. искам пясъчния човек да си получи заслуженото и ММ най-накрая да осъзнае какво иска. А иначе.. имам малък въпрос.. Той е спял на дивана от три дни 5 часа, 29 минути, но това мимонски минути ли са? Не се правя на интересен и питам просто така.. важно е! Защото ако са мимонски минути а не обикновенни ще е тъжно.. защото нали тяхната продължителност зависи от настроението на ММ, а когато пясъчния човек е бил там.. тя сигурно е била много щастлива. Следователно.. това време е минало за възможно най-малкото време в земни минути. Тъжно е не заради факта че е прекарала по-малко време с него, защото честно да си призная.. не го харесвам много от това описание.. , а защото е прекарала малко време щастлива, догато винаги след като си щастлив и на "върха на щастието" си.. следва дълъг период на спад.. и падение на настроението.. просто такава е спиралата на живота. От това ми става още по-тъжно и за Master Mimi, защото щом за нея хубавите моменти течат по-бързо от лошите.. то тогава никак не е лесно да си MM. :)
ReplyDelete