На едно малко летище в пустинята я чакаше пазачът на тайни, готов да си довърши историята и да й помогне да излекува времето. ММ изчака с пълно нетърпение завинаги да свърши, надявайки се, че след края му времето ще се успокои, ще забави ход и ще си почине. За нейно разочарование това не стана. Времето продължаваше да бъде все така инато и непокорно, а това започваше да я плаши. Можеше да изчака и никога да приключи, но изпитваше страх, защото нито знаеше, колко точно дни имаше до тогава, нито дали времето щеше да го понесе. Така иска, не иска, помоли пазача на тайни за среща.
Пазачът пазеше всяка тайна известна на вселената в малки стъклени кутийки с формата на пирамида в своя дворец в средата на тайна пустиня, намираща се някъде из Африка. Той не знаеше тайните, просто ги наглеждаше, докато пораснеха достатъчно, за да се грижат сами за себе си. Всяка тайна заспиваше по шест пъти на ден, обичаше замразени малини и сок от тиква.
Когато ММ го помоли за информация първия път, той й отказа. Нито имаше право, нито знаеше къде да търси. Но при втория им разговор небето се пропука и изстреля тънка остра мълния право в три нови бебета-тайни. Съкрушен от загубата пазачът наруши първия и най-важен закон на пазачите, проговори на пирамидите. Събра всичките в залата за спешни заседания, която не бе виждала толкова тайни от времето на инквизията и помоли в името на съвместното им бъдеще тези, които знаят, как да излекуват времето, да излязат напред. След триседмично мълчание, през което единственият звук, който огласяваше залата, беше почукване на стъкълца, две средно големи пирамидки се претъркулиха плахо.
Той ги отдели в малка стая и писа на ММ, че има нейните отговори. Тя обаче, реши да даде още малко време на времето да се справи само, то обаче бе страдало прекалено дълго и силите му отслабваха.
Когато пристигна на летището, пазачът я качи в карета с червени стъкла, през които се виждаха водопади и двамата се отправиха към тайната пустиня. Входната врата на двореца се разтвори като завеса от желирана вода и двамата встъпиха в стъклена зала. Цялото място беше от стъкло, така пазачът винаги знаеше коя тайна, къде шава.
Той я покани в малкия си зален кабинет. Там я чакаха двете треперещи тайни. Никога до сега тайна не се беше разкривала преди да порасне и те не знаеха, как ще реагира материята им на случващото се.
ММ седна на удобно кресло в единия ъгъл на кабинета, пазачът й наля чай от сини сливи и сложи едната тайна на масичката до нея. Тайната не чака дълго и проговори:
- Времето не е болно, а изплашено. Страх го е от старостта. Някой му каза, че всичко умира, след като остарее. Това е.
Пирамидката се разтресе още по-силно, подскочи, падна на земята и се превърна в голяма пирамида. Дойде редът на втората. Тя се намести по-уверено пред ММ и започна да разказва себе си:
- Времето вярва сляпо само на едно нещо - на горската фея от осмата гора в третата северна пустиня на втория ъгъл на вселената. Само тя може да го убеди, че няма да остарее.
След като чу тези думи, малко парче неспокойствие се откъсна от сърцето на ММ и се изпари. Тя отлетя от замъка веднага без да обели дума.
Пазачът знаеше, че е загубил две тайни преждевременно, но е спасил милиони от неслучване.
Загадъчно...
ReplyDelete