Събуди ме, когато зимата свърши...

Напоследък времето все по-често спира, с дни нищо не се случва. Нищо не се ражда и нищо не умира, никой не се появява и никой не изчезва, нищо не се научава и нищо не се забравя, нищо не се губи и никого не намирам и не търся, уморих се... Никой не знае, но и никой не пита, нямам причини и поводи, но и не искам, не търся смисъл, имам си, нов не ми трябва, май... Навън е горещо, но прилича на зима, от слънцето замръзвам, бяло и чисто е. И празно, пустинно празно, толкова, че се моля за буря, пясъчна и нека навее моменти, планини от моменти, трябват ми нови спомени, старите ми омръзнаха, а и има място. Има място за толкова неща, които би могла да донесе пролетта, а тя не иска да идва, още не е планирала лятната си ваканция, а лятото се очертава страхотно.

Става късно, ще заспя върху клавиатурата. Лягам си.

Моля те, събуди ме, когато зимата свърши!