ММ само беше чувала мимоните да говорят за пясъчните хора. Всеки имаше различна предства за тях, знаеше различна история и си доизмисляше различни неща. Единодушие имаше само по отношение на това, че те винаги се появяват и изчезват с какаовия вятър, който от време на време си играеше с климата в Mimiland.
Докато един ден той не се появи. Вятърът го довя късно през една хладна зимна вечер. Беше красив, до сега ММ не беше виждала някой, който да е красив, а той беше толкова красив. Имаше коса от слънчев пясък, очи като кубчета сняг и устни от фино кадифе. Беше облечен с любовни истории и разбити сърца, обут в замръзнали сълзи и препарирана самота и носещ край. Сърцето му бе обвито в трудно топящ се лед, преди време една самодива, го беше разбила и той едва беше събрал парченцата. Говореше се, че то ще се възстанови, когато той се влюби отново, едва тогава ледът ще се разтопи и той ще спре да лети с вятъра. Тази нощ те говориха дълго и следващата. Той и разказа за пътуванията си, за тайните, който е открил, който търси и които знае, че няма да намери, ресува мечти, плете сънища. След време заедно започнаха да плетат и да рисуват. Той често изчезваше, и скоро се връщаше с още разбити сърца, и още истории за преизживяване. Във висящия замък той намери убежище и уют, за които никой номад не можеше и да мечтае. Знаеше, че каквото и да стане, колкото и време да минеше щеше да се върне, да се усмихне, да я прегърне и да продължат, от където са спрели. Тя толкова обичаше да го слуша, гласът му я омагьосваше, толкова, че тя поиска да разтопи леда. Не можеше, нямаше как, това решение беше негово, не нейно. И така и нейното сърце започна да се пропуква леко, много леко. За да избегне разпадането и тя го обгради в труднотопящ се лед и така малко по малко ММ започна да прилича на него. Стана лицемерна, започна да използва мимоните, да ги търси само, когато има нужда от услуга, имаше все повече познати и все по-малко приятели. Той продължаваше да идва, рядко, но все пак идваше. Вече се гледаха студено и говореха малко, но дълбоко в себе си знаеха, че краят не е близо, тя все още толкова обичаше да го слуша, а той знаеше, че там във висящия замък чаша горещо какао винаги щеше да чака леденото му сърце, готова да го разтопи. Но дали до тогава някой нямаше да го изпревари и да разтопи нейното...
No comments:
Post a Comment