Master Mimi и човекът, който не слушаше

Най-студената сутрин от 8 зими насам беше онази, в която ММ срещна най-тъжния човек от 9 свята насам. Беше висок и слаб с черна коса, ледено бяло лице и уютни зелени очи. Блъсна се в него на земния ъгъл, където преди време загуби любимата си обица, след което повече не сложи обици. Той вървеше замислен и загледан в далечината пред себе си, когато ММ изскочи от другия ъгъл. Погледна я, извини се и продължи. Тя тръгна след него, защото ухаеше на боровинки. Повървя около час след високата фигура, която нито за секунда не се обърна, дори когато голямо куче се затича към него лаейки. След още един час ММ го повика, защото вече вървяха твърде дълго, а ароматът на боровинки я побъркваше. Той не се обърна. Повика го пак. Той отново не се обърна. Тогава тя го изпревари, спря пред него със събрани крака и ръце сочещи земята и започна да го гледа. Той също спря и застопори погледа си в очите й.

- Чу ли ме?
- Да.
- Защо не реагира?
- Не исках - каза той, заобиколи я и продължи по пътя си.

ММ отново тръгна след него, но той не й обръщаше никакво внимание. След още час ходене, той най-накрая спря и се обърна, но нея я нямаше. Тогава се върна по следите си назад и след като установи, че е провървял половината град сам, я видя седнала в снега пред голям тромпет. От него излизаха някакви малки цветни стрелки и се забиваха в дърветата, в снега, в снежинките, които падаха, в миглите му, в косите му, под ноктите му, в пейките, в палтата на минаващите, в шала му, влизаха в носа му и в устата, в ушите, в раменете и в гърдите му, а нея я обикаляха, въртяха се в спирала и се издигаха нагоре, а тя със затворени очи просто стоеше и се усмихваше. Снега около тялото й се стопи, докато той почти побеля от студ. Тогава ММ стана, целуна го и си тръгна.






No comments:

Post a Comment

Followers