Master Mimi и сбогуването, което не значеше нищо

В една малка колиба, в средата на едно голямо празно пространство, заобиколени от тонове свитъци и книги, ММ и старата й приятелка Съдбата, пиеха чай от пера на феникс с по точно 3 лъжички и половина горчиви спомени на прах. ММ идваше всяка седмица тук, за да си говорят, за да разпитва за бъдещето си, за да поправя грешки и да измисля нови.

Докато обсъждаха климатичните промени в третата половина на 3654-мото кралство на 2-рия край на вселената, ММ ни в клин, ни в ръкав изплю следното изречение:

- Липсват ми всички хора, които изгубих, които забравих, които изоставих, които ме забравиха и изоставиха. Липсват ми онези със косите от скреж, онези с обещанията от жълт усмихнат дим и онези с парещи ръце. Трудно заспивам вечер, сънувам ги напоследък, странно е. Ще ми помогнеш ли?

Както винаги на Съдбата и трябваха около 16 секунди да се освести от реакцията на ММ, въпреки че я познаваше и знаеше, че трудно се задържа на една тема повече от 9 изречения.

- Какво искаш? Да ги забравиш или да си ги спомниш, или да си ги върнеш? - ММ млъкна и погледна навън, валеше сняг.
- Най-лесно ще ми е да ги забравя, нали?
- Да и най-жестоко. Трябва просто да се примириш и да спреш да живееш в миналото.
- Дай ми някакво хапче тогава.
- Искаш да убия някаква част от теб, за да живее друга?
- Само хубавите неща заслужават продължение...
- Тогава поправи лошите.
- Майната ти!
- :) Хайде, аз вземам телефона, набирам номера и ти говориш.
- И какво да кажа?
- Започни със "Здравей!", веднага разтапя леда. Питай как е и кажи най-важното, че ти липсва.
- Не вдига. Той каза сбогом...
- Познаваш го, знаеш, че това не значи нищо, той винаги се връща, когато остане сам.
- Не искам да остава сам.
- Той го знае. Кой е следващият?
- Припомни му го, моля те! Ето, това е следващият...

И така се проведоха и не проведоха хиляди разговори. ММ плака, смя се, крещя, мълча и накрая се сдобри с всеки, защото вярвате или не, ММ им липсваше също толкова много. След като затвори телефона и на последния в списъка, тя отпи последна глътка чай от неизпразващите се чаши, усмихна се на съдбата и замина...

В същото време, в другия 63-ти край на вселената един телефон дремеше с едно пропуснато обаждане. Той го наблюдаваше от часове в очакване скоро той да изплюе малък плик с кратко съобщение. Телефона не помръдна. Той го вдигна и го разклати продължително, отново нищо. Тогава човекът от усмихнат жълт дим отново седна на креслото и продължи да го наблюдава.

Трябваше да разбере как е тя, но беше прекалено рано или твърде късно да й звъни и понеже не знаеше, кое от двете е, продължи с размишленията и самоубеждаванията си, че така може би е по-добре.

Но не беше...



1 comment:

Followers