6 часа

Той излезе да се разходи, не можеше да стои повече от два часа сам в апартамента си. Беше дребен, но душата му огромна. Задушаваше се там, не че в града й беше по-свободно, като че ли целият свят не й стигаше, но срещите и разговорите го разсейваха от апатията, която го обхващаше, когато е сам.

Застана на спирката и запали цигара. Навън беше тъмно, а уличното осветление отново не работеше. Единственото, което го осветяваше, бяха прелитащите по улицата коли, но те минаваха рядко по това време. Зададе се автобус, той хвърли цигарата и тръгна да се качва, но след като застана до него, се спря и не влезе. Вратата се затръшна на сантиметри от тялото му и голямата машина се отдалечи бавно. Този отиваше до офиса, а това не беше неговата посока. Цигарата догоряваше на земята, а оранжевият й пламък осветяваше дима издигащ се над нея. Беше тихо. Единственото момиче, което също беше на спирката, замина с автобуса след пронизително тракане с токчета.

Той запали нова цигара и се облегна на несветещата улична лампа. Всъщност гаража му се намираше на 100 метра от спирката, а вътре новото му Mini чакаше своята ежедневна разходка из града. Той обичаше да кара късно вечер бавно и само да наблюдава и без това не можеше да спи. Дори патрулните коли го бяха научили и спряха да го проверяват. Но днес не му се караше, познаваше улиците на този голям град по-добре от таксиметров шофьор. Зададе се нов автобус, той хвърли цигарата на земята и се запъти към него. Вратите се отвориха, той се протегна навътре и се спря, скочи, а купчината желязо бързо се скри зад ъгъла. Отново стоеше сам на спирката, гледайки надолу по улицата, където до преди минута се движеше превоза му до домът й. Обеща й да я види, но не му беше до нея сега.

Той запали нова цигара, докато старата още димеше на метър от него. Звездите тази нощ бяха по-ярки от вчера и от онзи ден, но в понеделник светеха ослепително, заедно с грозната луна. Мразеше я, чувстваше се като върколак, в нощите в които тя осветяваше пътя му. Не беше спал повече от 6 часа за последния месец. От някъде изникна някакъв скитник и му поиска цигара. Той извади една, даде му я и седнаха заедно на бордюра.

- Какво чакаш, момче?
- Не знам, искам да изчезна някъде, познавам този град със затворени очи.
- Ножа не е решение да знаеш, нито моста...
- Не, не, не разбираш, не искам да умирам, живее ми се, така ми се живее, но имам чувството, че вече всичко съм преживял. Искам нещо ново, искам да се чувствам по нов начин, но чувство да не отмине след ден. Хапчетата не действат вече. Трябва ми магия...
- Ха, ха, ха, изглеждаше ми по-умен. Няма да те оправи магия.
- Ами какво?
- А, моя автобус. Прибирай се, ще вали.
- Не ми каза, какво ще ми помогне. - и хвърли цигарата, тръгвайки към автобуса.
- От къде да знам?!

Той се спря пред автобуса зяпнал скитника, докато той се отдалечаваше. Понечи да си запали нова цигара, но беше дал последната си.

Изведнъж заваля, той погледна нагоре, ясното небе беше изчезнало и зад облаците се подаваше само луната.

Той примига няколко пъти, прозя се и се прибра да поспи.